— Тейлър, грабвай пушка и тръгвай след мен.
— Какво ще правим?
— Ще ги прогоним оттук. Те не познават околността и няма да ни видят в тъмното. Трябва да премахнем няколко от тях, преди да разберат, че сме излезли навън.
— Но те ще ни убият веднага щом разберат откъде стреляме.
— Няма да се задържаме на едно място. Зак, ти стой до вратата. Не отваряй, докато не чуеш моя глас. Разбра ли?
Детето кимна.
Роуз не бе направила и пет крачки навън, когато пожела да беше останала вътре. Никога не бе съзнавала колко удобно се чувства човек зад дебела стена. През тези греди не можеха да проникнат никакви куршуми, но навън нямаше преграда да ги спре.
— Край заграждението за добитъка са, — прошепна тя на Тейлър.
— Обзалагам се, че тези копелета го събарят — изсъска в отговор той.
Точно това правеха. Завързваха по няколко въжета на всеки прът и един по един ги сваляха на земята. Вероятно щяха да ги изгорят, ако не валеше такъв проливен дъжд.
— Мръсници! — прошепна Тейлър и вдигна пушката.
— Чакай! — спря го Роуз. — Трябва да стреляме заедно. Видят ли ни, няма да можем да стреляме повече от един-два пъти.
— Да убием онези, които дърпат прътовете.
— Не, по-добре се цели в стареца и онзи до него. Ако ги улучим, останалите, може би ще избягат.
— Добре.
— Три бързи изстрела и после хуквай към къщата, колкото ти държат краката.
— Ясно.
Роуз изчака, докато онези застанаха неподвижно.
— Сега? — прошепна тя и започна да стреля, колкото може по-бързо.
Видя как старецът се свива преди да насочи пушката към другия до него. Стреля два пъти, улови Тейлър за ръката и викна:
— Тръгвай!
Не се помъчи да се крие или да не вдига шум. Нападателите сигурно бяха разбрали откъде идват изстрелите. Те знаеха, че ще се опитат да се върнат в къщата. Щяха да стигнат до нея преди Роуз и Тейлър, защото бяха с коне.
Тя тичаше с всички сили, но не можеше да догони дългокракия Тейлър. Той стигна до къщата, преди тя да е изминала и половината разстояние. В този миг чу тропот на копита. Някой я преследваше с безумна скорост. Не, двама бяха. Страхът й даде допълнителна сила да бяга. Може би щеше да успее.
Точно тогава се спъна и падна върху една изпусната на земята пушка.
Без да обръща внимание на калта по себе си, Роуз скочи на крака. Мъжете бяха почти до нея. Зави настрани и единият от ездачите не я улучи, но пък тя попадна точно на пътя на втория. Той насочи пушката си право към нея.
Експлозията беше ужасяваща, но Роуз не усети никаква болка. Не се свлече на земята, а продължи да тича. Успя да стигне до външната врата, втурна се вътре, тръшна вратата зад себе си и я залости.
Зак стоеше на прозореца с пушка в ръка, целият бял като платно.
— Той щеше да те убие — промълви детето.
— Стреля преди мен — обясни Тейлър, докато провираше пушката през прозореца и стреляше в нощната тъма. — И го улучи.
— Онзи щеше да те убие — повтори Зак. Роуз разбра, че детето е изпаднало в шок. Беше застреляло човек, който се канеше да я убие, и сега осъзна какво е сторило. Беше твърде малък, за да преживее такъв ужас.
Роуз изтича до него и го грабна на ръце.
— Няма нищо — успокои го тя. — Ти си едно изключително смело малко момче.
Зак не помръдваше. Беше като дървена кукла в ръцете й. Роуз погледна през прозореца и видя, че двамата й нападатели бяха изчезнали.
— Ти ми спаси живота — каза тя на Зак, като полека измъкна пушката от ръцете му. Брат ти много ще се гордее с теб.
— Кога ще се върне Джордж? — попита той.
— Скоро — увери го Роуз. — Сигурна съм, че вече е наблизо.
— Махат се — извика Тейлър. — Конете тръгват.
Той хукна към вратата.
— Стой тук — заповяда му тя. — Може да е някаква хитрост. Може да са прогонили конете, за да ни накарат да излезем навън и да ни убият.
Тейлър я погледна замислено.
— Би изтрепала доста индианци — отбеляза той. — Това изобщо не ми мина през ума.
Роуз беше толкова изумена, че не знаеше какво да каже.
Усети как тялото на Зак малко се отпусна. После обви с ръце врата й. Роуз имаше чувството, че ще се задуши, но не го пусна. Той започна да трепери и тя го притисна към себе си, като се надяваше, че топлината и близостта й ще го успокоят.
И тя бе убила човек за пръв път през живота си тази вечер, но единственото, което изпитваше, беше облекчение, че опасността е преминала и гняв, че онези типове искаха да ги убият. Беше сигурна, че ако се върнат, няма да изпитва никакви угризения отново да убива.
— Джордж идва — извика Тейлър.
— Не излизай навън. Може да не е той.
— Идват в галоп. Само Джордж и близнаците могат да яздят така в дъжда и бурята.