Джордж се обърна с лице към Роуз.
— Чудя се как съм могъл да мисля, че ще съумея да се оправя с това семейство без теб.
Роуз поруменя от удоволствие.
— Е, справяш се някак.
— Ами. Най-сетне се примирих с факта, че не мога да правя всичко, както някога съм си въобразявал.
— Не смяташ да заминаваш, нали? — попита Роуз, а очите й потърсиха неговите, докато сърцето й се сви от страх.
Той се притисна до нея. Прегърна я и я притегли към себе си.
— Не мисля да заминавам никъде и нищо, и никого няма да напусна. Особено теб. Само се уча да приема факта, че ми е необходима помощ. Нещо повече, много съм щастлив, че именно ти си тук и ще ми помогнеш.
Тя се сгуши в обятията му.
— Всеки би могъл да го направи.
Вярваше в това, което каза, но искрено се надяваше, че той ще го отрече.
— Не и без да обича братята ми, колкото аз ги обичам. Разбрах го, докато препусках насам; проклинах се, че съм толкова глупав и се надявах да не стане твърде късно. Но нещо у мен ми подсказваше, че по някакъв начин ще съумееш да запазиш живота на момчетата.
Роуз не знаеше какво да отговори и затова се притисна още по-силно до него.
— Осъзнах и още нещо по време на онова лудешко препускане в дъжда и калта. Знаеш ли, може вътрешно да се измъчваш за нещо, докато така се объркаш, че не знаеш какво да мислиш. Тогава настъпва и кризата, а след нея всичко се изяснява.
— Така е с всеки.
— Борех се с чувствата си към теб и това не ме довеждаше до нищо. Но веднага щом си помислих за онези негодници, дошли тук, докато спиш, изобщо не се подвоумих. Само се страхувах за теб и за момчетата. Знам, че един ден ще ги пусна да вървят всеки по своя път, но ти винаги ще бъдеш до мен. Дори и да не се нуждая толкова много от теб, пак няма да ти позволя да си отидеш.
— На жената й харесва да бъде най-важното нещо за мъжа си — каза Роуз, като се сгуши още по-плътно до него.
Джордж седна и я погледна в очите.
— Не ти е ясно какво ти казвам. Обичам те. Най-сетне разбрах какво е любовта. Обичал съм те, без да го съзнавам.
Много й се искаше да му вярва. Искаше го повече от всичко на света, но първо трябваше да се увери в думите му.
— Сигурен ли си? По време на криза човек лесно преувеличава чувствата си.
Джордж я улови за ръцете и я притегли към себе си.
— Обичам те, Роуз Торнтън Рандолф. Обичам те толкова много; имам чувството, че ще експлодирам, ако сдържам любовта в себе си. Обичам те, защото ти ни обичаш толкова много. Обичам те, защото си красива, защото до края на живота си искам да те любя. Обичам те дори защото беше достатъчно луда, за да атакуваш Макклендънови, тъй като си помислила, че са застреляли бика.
Той сложи пръсти върху устните й, за да заглуши възраженията й.
— Но сега обичта ми е по-различна. Става дума за дребните неща. Когато погледите ни се срещнат и ти ми се усмихнеш, не можеш да си представиш какво въодушевление изпитвам. Дощява ми се да извърша някоя лудория. А когато си закачиш полата на някоя цепеница за огъня или си убодеш пръста на изсъхнала шушулка от фасул, казваш нещо, което си научила от Монти. Харесва ми дори начина, по който избърсваш потта от челото си, надвесена над печката. Не съм ли луд?
Роуз се питаше дали човек може да умре от толкова много щастие. Ако е така, оставаха й още пет минути. Джордж сигурно не би говорил такива щуротии, ако действително не ги мислеше. Трудно й беше да се предаде, отново да бъде уязвима, но още по-трудно й беше да се въздържа от нещо, което толкова силно бе желала през последните месеци.
— Не си по-луд от мен — харесвам начина, по който като че ли малко се извисяваш винаги когато обгърнеш с поглед земята си. Особено много ми харесваш, когато си принуден да пиеш кафе. Мръщиш се така, сякаш предпочиташ да изпиеш водата от някоя кална локва.
Джордж започна да гъделичка Роуз, докато от очите й потекоха сълзи. После я прегърна и целуна въодушевено.
— Ако някой ни чуе, ще помисли че сме луди.
— Не, само влюбени.
— Дали другите възрастни хора се държат като нас? Дали отново се чувстват на четиринадесет години?
— Не знам за другите, но на мен ми харесва да се чувствам по този начин. Надявам се да бъде така до края на живота ми.
— Все още ли си съгласна да нямаме деца?
На Роуз й се искаше да не беше задал този въпрос точно сега. Това беше единственото, което я натъжаваше. Предпочиташе да се радва на изповедта му, без да си спомня, че тя има определена цена.
— Напротив, не съм съгласна. Чувствах се много самотна като единствено дете. Семейство Робинсън ми помогнаха, но аз исках да имам свои братя и сестри. Когато пораснах, мечтаех да желая да имам деца. А сега не знам дали ги искам повече заради себе си, или заради теб.