— Помилване ли? — учуди се лейтенантът.
— Помилване от президента и от самия генерал Грант — обясни Монти. — На генерала явно не му харесва кръщелницата му да е омъжена за съпруг с тъмно минало.
— И това можем да докажем — добави Джордж.
— Генерал Шеридан ще намине да види как е тя. Ако искаш, остани да му кажеш „Добър ден“. Чувам, че е много влиятелен човек. Ако се запознаеш с него, може да се издигнеш.
— Мислех, че мразиш янките — каза Джордж на Монти, след като лейтенантът и хората му се отправиха към Остин. — И през ум не ми е минавало да разчитам на покровителството на някои от тях.
— Не разчитам на покровителството им, но не виждам защо да не използваме правата си. Макклендънови ще ни причиняват още неприятности. Няма да оставят така нещата. Току-виж тук довтасала и армията.
— Мислиш ли, че отново ще опитат?
— Доколкото знам, не са работили нито ден през живота си. Не ми се вярва да седят със скръстени ръце и да гледат как измъкваме храната от устата им.
Роуз някак не се чувстваше удобно в присъствието на Сайлъс. Нямаше никакво основание и това я караше да изпитва известна вина. Струваше й се, че я наблюдава. Но нали точно затова Джордж го беше оставил в къщата. Само че не я гледаше като Бен или Тед, или някой от новите работници, които Джордж бе наел след нападението на Макклендънови.
Наблюдаваше я крадешком, а понякога и открито. Сякаш очакваше да направи нещо, за което тя нямаше ни най-малка представа.
— Няма много работа тук — каза той.
— За теб не — отвърна Роуз.
Цяла сутрин я бе наблюдавал как шета. Но не й предложи помощ, защото това явно не влизаше в представите му за отношението към жените. Седеше спокойно до вратата, така че да вижда кой влиза в двора, с опрян на касата стол и крака на прага. За миг на Роуз й се прииска столът да падне, но веднага се почувства виновна заради тази зложелателна мисъл.
— Изненадан съм, че Джордж те кара да работиш. Повечето от богатите мъже водят жените си в Остин или в Ню Орлиънз и си гледат живота. Не живеят в тези забравени от Бога пущинаци и не превиват гръб заради стадо полудиви крави.
Роуз приготвяше за печене второто от двете диви прасета. Монти изливаше яда си заради Макклендънови върху местния дивеч. През последната седмица ядоха елен, антилопа, пуйка, прасе и заек. Ако не изхранваха толкова много хора всеки ден, повечето месо щеше да се развали.
— Не харесваме живота в града — каза Роуз.
— Какъв смисъл има да пазите всичко само за децата си? Като че ли и братята му нямат нужда от пари.
— Не знам каква е представата ти за парите, но според мен не бива човек да се вълнува толкова за няколко златни монети. Със скоростта, с която свършват запасите, ще ни стигнат за не повече от месец-два.
— Нямам предвид шепа, а сандъци със златни монети. Хиляди монети.
— Имаш доста развинтено въображение, щом мислиш, че Джордж може да набави толкова много пари. Загубили са всичко през войната.
— Значи не ти е казал.
— За какво?
Никак не й харесваше начина, по който Сайлъс я гледаше — недружелюбно, всъщност направо с неприязън.
— Мъжете обикновено споделят такива неща със съпругите си. На друг мъж не казват, но все споделят с някого. Все някой трябва да знае. Естествено, сигурно не иска братята му да знаят за това, за да запази всичко за себе си.
— Ти си слънчасал. Разсъдъкът ти нещо се е помрачил.
— Е, разбира се, че ще изчаква. Би било глупаво изведнъж да започне да се къпе в пари. Много по-хитро е да излъже, че е забогатял от продажбата на добитъка. Никак не е глупав съпругът ти.
— Мисля, че Джордж е изключително умен — рече Роуз, — но нямам ни най-малка представа за какво говориш. А сега, щом нямаш желание да ми помогнеш за месото, иди да потърсиш Зак. Това детенце изчезва по-бързо от ледено кубче в гореща печка.
— Ще отида да го потърся след малко. Тъкмо сега още не ми е дотрябвал.
Нещо в тона му подсказа на Роуз, че положението се е променило и може да стане опасно.
— Какво точно искаш?
Тя хвана здраво ножа, който използваше. Беше достатъчно остър, за да пререже сухожилие, хрущял или по-дребни кокалчета.
— Искам да знам какво е направил съпругът ти с всичкото онова злато.
— Какво те е прихванало? Имаш предвид златото, с което платиха в Остин ли? То не беше много и вече почти свърши.
— Говоря за половин милион долара в злато.
Сега вече Роуз беше сигурна, че Сайлъс е побъркан.
— Всички знаят, че семейството му е напуснало Вирджиния без пукната пара. Приятели им купили това място.
— Капитан Рандолф нападнал навремето влак на Съюзническата армия, който пренасял заплати на стойност половин милион долара в злато. В суматохата вагонът със златото изчезнал. Така и не го намерили.