— Много те бива дори — целуна я пак Джордж. — Ако не се опасявах, че Макклендънови могат да изникнат отнякъде, щях да ти покажа веднага колко си добра.
Тя вдигна очи възмутена.
— Не и тук, в мрака и тръните.
— Да, тук.
— Няма да ти позволя да се държиш с мен като с една от кравите ти — възрази Роуз.
В гласа й прозвуча негодувание, но тайно в себе си се радваше. Усети приятна възбуда при мисълта, че толкова силно привлича Джордж, та той е готов да я люби тук, в храстите. Беше запомнила случаите, когато Джордж е бил толкова развълнуван, че да прави съвсем неприсъщи за него неща — когато например повали Люк Кърни, а по-късно поиска ръката й. Щеше да добави и желанието му да я люби навън. И да си помисли как да организира скоро разходка сред природата.
Сега обаче Макклендънови бяха някъде наблизо, а и имаше да свърши доста работа, преди да се мръкне. Колкото и да не й се искаше този миг да отлети, никога нямаше да забрави изражението на стария Макклендън, когато бе нападнал къщата заради някакви си крави. Не искаше дори да си помисли какво би сторил за половин милион долара.
Роуз стана.
— Нали няма да стоиш още дълго тук?
— Докато дой̀де Соления. Щом разбера колко са, ще знам какво да правя.
Соления пристигна няколко минути след като Роуз си тръгна.
— Макклендън води целия род — съобщи той. — На около половин час път са оттук.
Джордж погледна към залязващото слънце.
— Имаме още два часа, преди да се стъмни. Мислиш ли, че ще изчакат дотогава?
— Не бих разчитал на това. Толкова много са, че сигурно ще нападнат по всяко време.
— И аз това си мислех. Сайлъс с тях ли е?
— Да.
— Значи все още са убедени, че имам злато.
— Така изглежда.
Джордж изруга.
— В такъв случай възнамеряват да ни избият накрая.
— Ще стоим тук, докато можем, но се съмнявам дали ще бъдем в състояние да отбраняваме дълго къщата.
Джордж и Соления се бяха върнали в къщата. След като се приготви да посрещне нападателите, сега Джордж кроеше планове как да избягат.
— Приготвих колкото можех повече храна — каза Роуз.
— А аз скрих конете — добави Соления. — Трябва да стигнем до Остин под прикритието на нощта.
В мига, в който Соления спомена Остин, Джордж разбра, че няма да тръгне за никъде. Може и да беше лудост да се сражава срещу толкова многоброен противник, но човек все трябваше да пусне корени някъде. Не можеше да се мести насам-натам, ако искаше да тежи на мястото си. А Джордж имаше и по-големи амбиции — да създаде нещо, да остави нещо след себе си.
Искаше да има деца.
Самата мисъл неочаквано го утеши. Сякаш още нещо в живота му си идваше на мястото — поредната част от скритата картина, която след пълното подреждане щеше да разкрие кой всъщност е Джордж Рандолф. Знаеше, че се е спрял на правилното решение, защото се почувства добре.
Искаше да каже на Роуз, да сподели откритието си с нея, но сега нямаше време. Ако изобщо желаеха да имат бъдеще — с или без деца, — налагаше се да помисли за Макклендънови.
— Трябва да отидем някъде, където няма да могат да ни намерят.
— Да се скрием в пущинака — предложи Соления.
— Няма да им отнеме много време да ни открият. Там те се чувстват като у дома си.
— Знам къде да се скрием — намеси се Зак. — В пещерата.
— Каква пещера? — учуди се Джордж.
— Пещерата при потока. Под ореховата горичка. Тримата го зяпнаха.
— Достатъчно е голяма да ни побере. Всеки ден ходя там.
— Ето защо не мога да те намеря — каза Роуз.
— Можем ли да се промъкнем до нея незабелязано? — попита Джордж.
— Разбира се. Нали аз така правя.
— Тогава с Роуз веднага занесете там храната и амунициите.
— Не искам да тръгвам без теб — възрази Роуз.
— Най-добре ще бъде, ако Соления и аз останем. Ако нападнат, докато сме при потока, не стреляйте по тях. Не искам да разберат къде сме.
На Роуз й беше ясно, че ако напуснат къщата, Макклендънови ще унищожат всичко в нея. Стана й мъчно за красивата спална мебел — в къщата нямаше друго по-ценно от нея.
Освен снимката на Том Бланд.
Тя се запъти към стаята на момчетата. Отвори чекмеджето и бързо взе снимката. Тъкмо се канеше да се върне, когато видя края на друга снимка в рамка и отмести ризите, които я покриваха.
Дъхът й секна. Това беше снимка на семейството на Джордж пред дома им във Вирджиния, вероятно преди да заминат за Тексас. Зак беше още бебе в ръцете на майка си.
Погледът й моментално бе прикован от най-високото момче, което стоеше зад майката. Нежна усмивка омекоти лицето й. Джордж. Изглеждаше толкова млад и сериозен. Не толкова хубав като сега, но личеше какъв ще стане.