— Ей-така, знам — отвърна Джордж. — Майка ми беше дама.
Погледите им се срещнаха. Това бяха най-хубавите думи, които Роуз беше чувала. А че ги казваше един непознат, мъж, който не знаеше нищо за нея (той се сби с Люк, значи наистина мисли така) — това я караше да се хвърли в краката му.
Тя бързо наведе очи и се разбърза. След минута се върна с пържолата на Джордж. Без да го поглежда в очите, тя започна да разчиства помещението. Той я спря.
— Те ще го направят — рече той, като гледаше към Джеб и Чарли.
Роуз погледна нервно към тях, но нито един от двамата мъже не проговори.
— Мисля, че ще е по-добре…
— По-добре виж какво иска онзи в ъгъла. Той чака търпеливо от доста време.
Роуз сви примирено рамене и отиде да вземе поръчката. Влязоха още двама мъже.
Джеб и Чарли свършиха с яденето точно когато Роуз взе и последната поръчка. Без да проронят нито дума, двамата станаха и започнаха да събират парчетата от строшеното. Не вдигнаха очи, докато не събраха всичко.
— Сложете ги при цепениците за огъня — нареди Доти, докато влизаше с метла в ръка. — Ще ми послужат за разпалването на огъня — тя връчи метлата на Чарли. — И да сметеш треските. Не искам клиентите да говорят, че заведението ми е мръсно.
Дълбока въздишка би достигнала до ушите на Роуз, ако някои от двамата мъже се бе осмелил да въздъхне, докато метяха пода и подреждаха масите. Сетне излязоха мълчешком, без дори да погледнат към Джордж.
— Нали ти е ясно, че тази сутрин си спечели трима врагове? — попита го Доти.
Джордж довърши пържолата си и стана. После я измери със студен поглед.
— През войната имах няколко милиона врагове. Трима повече или по-малко нямат никакво значение — той се насочи към пироните в стената и нахлупи смачканата си шапка над очите. — Довиждане, дами — сбогува се той и излезе на улицата.
— Ще го убият — отбеляза Доти.
— Преживял е войната — рече Роуз. — От какво да се плаши в Остин?
— От хора, които ще го застрелят в гръб и ще бъдат доволни, че са го сторили — отговори Доти, възмутена, че Роуз не проумява очевидната истина. — А Люк ще бъде начело.
— Мисля, че Люк не го интересува — настоя Роуз. — Той е джентълмен.
Доти се обърна към нея ядосана.
— Може и да е джентълмен, макар че не познавам мъж, който да не мисли само за себе си, но това няма да ти помогне да си намериш работа.
— Какво искаш да кажеш?
— Не мога да те държа повече тук. Веднага щом свършиш със сервирането, ела да си получиш парите.
Ненадейното известие порази Роуз.
— Не можеш да го направиш. Никой няма да ме наеме на работа.
— Това не ме засяга — отсече Доти, без да поглежда Роуз в очите. — Не мога да си позволя разни каубои да идват и да рушат заведението ми. Едва ли ще има друг като него, за да бъда сигурна, че ще ми се заплати. Впрочем, кой беше той? — настоя да узнае Доти, като се обърна към клиентите си.
— Никога не сме го виждали — обади се един от мъжете. — Пристигнал е тази сутрин в града, за да търси жена, която да се грижи за домакинството му и за още шестима мъже.
— Ето на. Върви да си предложиш услугите, след като го намираш за толкова чудесен.
И тя се заклатушка към кухнята.
Със замъглено от шока и изумлението съзнание, Роуз се улови за единствената спасителна сламка, която виждаше.
— Искаш да кажеш, че е дал обява за икономка?
— Така мисля. Сложи обява пред вратата на шерифа.
— Защо не си наеме готвачка?
— Иди го питай — ухили се подигравателно мъжът. — Изглежда ти е хвърлил око.
Роуз усети, че й става горещо, ала реши да не обръща внимание на хапливия език на Досън. Трябваше да поразмисли.
В продължение на два часа изобщо не можа да мисли за Джордж Рандолф или за самата себе си. Препирнята му с Люк бе превърнала „Бон Тон“ в най-известното заведение в града. Всеки искаше да знае къде е седял и колко маси е счупил Люк. Много преди да спре напливът от хора, тя започна да съжалява, че не е отишъл да обядва в друг ресторант.
Но докато вървеше към стаята си, тя усети, че мечтае за Джордж Рандолф, от което се чувстваше някак по-спокойна и сигурна за бъдещето си.
„Не бъди глупава, — рече си тя, докато се отпускаше на твърдото тясно легло в стаята, която бе наела. — Той дори не знае фамилията ти. И забрави за всички вълшебни приказки, които си чела за рицари, спасяващи дами. Ако желаеш бъдещето ти да бъде спокойно, трябва да си го направиш сама такова.“
Но как?
Тя отвори чекмеджето и преброи скромния си запас от монети. По-малко от двадесет и пет долара. За колко време щяха да й стигнат? Какво ще прави, като свършат?
Мъжете бяха започнали да стават все по-смели в ухажването си, по-груби в предложенията си, по-настоятелни в исканията си. Тя нямаше представа къде би могла да си намери друга работа, но по-добре да гладува, отколкото да позволи на някой да я превърне в проститутка.