— Виж какво, мистър Рандолф — каза той, — не е необходимо да се ядосваш. Имаме разпореждане. С нищо ме можем да го променим. Ще ни дадеш каквото трябва. Ще си възвърнеш парите, след като извършиш продажбите.
— Качвай се на седлото.
— Защо да го правя? Ти си само един, а ние сме шестима.
— Първо ще застрелям теб и Гейб — рече Джордж, без да му мигне окото.
— А аз ще застрелям останалите — намеси се ненадейно Роуз.
Групата мъже замръзнаха по местата си. Тя бе излязла от къщата и бе заела позиция в коридора. Няколко ръце застинаха във въздуха.
— Сметките ви не са точни, мистър Кейто.
Искаше й се да ги нарече подлеци и политически авантюристи, но сега най-важното беше да не се стига до стрелба. Независимо от крайния изход, Джордж със сигурност щеше да бъде убит.
— Виж какво, мисис Рандолф… — започна Гейб.
Тя неволно се изчерви, но после реши, че ще е по-добре да продължават да мислят, че е жена на Джордж.
— Данъкът е двадесет цента за всяко имущество, възлизащо на сто долара.
— Увеличиха данъците…
— Знам. Миналата зима. От десет на двадесет цента.
— Лейди, откъде знаеш, след като живееш тук…
— Живях в Остин допреди няколко седмици. Знам точно колко е данъкът.
— В нашата заповед пише…
— В такъв случай заповедта ви е погрешна. Върнете се и донесете правилна заповед.
Джордж гледаше вторачено Роуз, изумен не по-малко от Гейб и Кейто.
— Не мога да променя заповедта ей-така — рече Гейб, като щракна с пръсти. — Можете да разговаряте с аграрния отдел за обезщетение.
— Не — категорично каза Джордж.
— Трябва да си платите днес — повтори Кейто.
— Не сме длъжни — възрази Роуз. — Трябва да платим след настъпването на новата година.
— Мисис, казвам ти, че според заповедта данъците трябва да бъдат платени сега. Промениха закона.
— Не е вярно — заяви тя. — Законодателите не заседават, а те са единствените, които могат да променят данъците.
— Добре, да приемем, че данъкът е само двадесет цента — склони Кейто. — По пет долара на акър имате…
— Не, по един долар на акър — възрази Роуз.
— Виж какво, жено…
— По-добре да я наричате „лейди“ — намеси се Джордж.
Мъжете се размърдаха неспокойно. Претърпяха неуспех и сега се опитваха да се овладеят.
— Виж какво, госпожо…
— Земята покрай реката се продава за по-малко от три долара. Земята на запад оттук върви от шестдесет и пет до седемдесет цента. Виждала съм документи за това. Чух, че и хората говорят същото.
— Данъците не се начисляват въз основа на продажната цена на земята — рече Гейб, като искаше да сплаши Роуз.
— Знам — отговори тя. — Те се начисляват върху половината от реалната стойност. Ако във вашите документи пише нещо по-различно, не е вярно.
Мълчание. Безизходица.
А сега какво да прави? Знаеше, че няма да обърнат конете току-така и да се върнат в Остин. Чувала беше за такива групи, които се появяват в някои отдалечени имения и им взимат всичко, включително и храната. Джордж нямаше никакво намерение да им позволи да влязат в къщата. Това беше ясно.
Но можеше ли да ги спре?
Тя можеше. Но ако го стореше и разкриеше тайната си, трябваше незабавно да напусне ранчото. Вероятно още довечера. Самата мисъл за това й причини болка, но знаеше, че за нея няма да има бъдеще тук. По-добре да помогне на Джордж и да си замине, преди да е станало твърде късно и раздялата с него да съкруши сърцето й.
Преди някой да направи нещо, чу се тропот на копита и момчетата се появиха. Между Соления и Хен, висеше убит див глиган, който бе завързан за прът, чиито краища бяха закрепени към седлата им. Монти държеше едно ранено куче в скута си.
— Вижте какво носим — викна Зак, като препусна към малката група. — Соления казва, че знае да прави истинска скара по джорджиански.
— Прибрах всички доста рано, мисис — извини се Соления, когато стигнаха до стъпалата, като оглеждаше насъбралите се около Джордж мъже, — но ще трябва да осолим този глиган още довечера, иначе ще се развали. Свинското не трае дълго, когато времето е топло.
Роуз забеляза, че премести пръта така, че да освободи ръката си и да хване пушката.
— Нямам представа как се консервира прасе — отвърна тя, вторачила поглед в огромното, черно, кално и окървавено туловище.
— Аз ще се погрижа за това, мисис — предложи Соления. — Но от време на време някой трябва да ми помага.
Той и Хен провряха глигана между Джордж, Гейб и Кейто.
— Омир трябва да поседи вкъщи няколко дни — рече Монти, като се смъкна от седлото. Той вдигна тежко дишащото куче от седлото и го занесе на любимото му място в коридора.