— Няма какво да ни създаваш неприятности — заяви Пийчис. — Дал си обява за икономка и ние дойдохме. Сега трябва да избереш една от нас.
— Може да не сме точно такива, каквито търсиш — добави вдовицата Ханкс, — но сме единствените тук, измежду които можеш да избираш.
— Има и още една възможност.
ВТОРА ГЛАВА
— Омитай се — заповяда Пийчис. — Той не иска да има нищо общо с такива като теб.
— Твърде късно идваш — обади се вдовицата Ханкс.
— Я — добави Бертилда Хубер.
— Моля ви, дами — нервно ги зауспокоява шерифът Блокър, — всеки, който иска, може да разговаря с мистър Рандолф. Това е свободна страна.
— Не трябва да е такава. Не е за такива като нея — заяви Пийчис, а в очите и святкаше омраза или дори нещо още по-силно. — Ако в тази страна имаше закони, отдавна да сме я изгонили от града.
— Не ме е страх от теб, Пийчис Макклауд, нито пък от приказките ти — рече Роуз.
Тя изглеждаше толкова мъничка в сравнение с Пийчис и Бертилда, а дрехите й бяха окъсани, дрипави. Продължаваше да стои между двете жени, без да съзнава колко дребна изглежда до тях, и загледа Джордж право в очите като кукла, без да мига.
Той усети, че нещо го тегли към нея, но инстинктивно сподави чувствата си. Бе наследил тази способност от баща си. Макар че се стараеше да прилича на него колкото може по-малко, точно в този момент му бяха необходими неговите хитрини, за да се противопостави на почти непреодолимото си влечение към тази жена.
— Чух, че търсиш икономка — рече Роуз. — Искам да се кандидатирам за тази длъжност.
След като реши, че Пийчис би била идеалният избор, Джордж си каза, че няма смисъл изобщо да се спира на Роуз. До другите две жени тя изглеждаше толкова крехка, сякаш всеки момент щеше да се прекърши. Беше висока едва пет фута и три-четири инча. Но у нея имаше изящност, която липсваше у другите две жени.
Трябваше да й откаже. Влечението към домашната помощница не предвещаваше нищо добро.
— Предполагам, че при нас няма да се чувстваш по-добре от останалите жени — започна той.
— Но ти не можеш да ми откажеш, без дори да ме прецениш — замоли се тя.
— Разбира се, че може — увери я вдовицата Ханкс.
— Сигурна ли си, че знаеш какви са изискванията? — запита я Джордж, като се опитваше да спечели време, за да размисли. — Къщата не е голяма, по-скоро би я нарекла кучешка колиба, а ние сме седмина.
— Разбирам. Ще сключим договор. Ще изпълнявам определени задължения срещу заплащане.
— Момиче! — възкликна вдовицата Ханкс. — От устата ти това напълно почтено споразумение прозвуча отвратително.
— Откъде да знаят такива като нея какво означава почтено споразумение между мъж и жена? — подхвърли Пийчис.
— Я — добави Бертилда.
Роуз се огледа, а по лицето й се мяркаха безнадеждност, нетърпение и отчаяние.
— Може ли да поговорим насаме няколко минути? — попита тя Джордж. — Вълнуват ме някои въпроси от личен характер, които искам да си разясня.
— Аз нямам такива въпроси — заяви Пийчис.
— Аз пък няма да чакам вечно — извести вдовицата Ханкс.
— Я — добави Бертилда.
Джордж си помисли, че няма никаква причина да иска да говори насаме с Роуз и че би било най-добре, ако сложи край на всичко още сега. Но колкото и да се мъчеше, не можеше да й откаже пред тези враждебно настроени хора.
Освен това не можеше да пренебрегне молбата в големите й кафяви очи.
Имаше и още нещо, което го накара да се отзове на искането й. Тя смело се беше изправила пред останалите, но в очите й се четеше страх. Той проличаваше, когато някоя реплика я свареше неподготвена; пробягваше по лицето й, когато някоя от жените се опитваше да го настрои срещу нея; лудешки проблясваше, когато той се канеше да откаже на молбата й.
Инстинктите, които Джордж бе придобил по време на четиригодишната си служба в армията, го предупреждаваха за опасност и той застана нащрек, готов за сражение.
Заради Роуз.
Същевременно беше възмутен от слабостта си. Никога нямаше да стане добър офицер, щом не можеше да взима решения, без да позволява на чувствата си да повлияят на мислите му.
— В „Бон Тон“ добре ли ще бъде?
Роуз кимна.
— Недей да си имаш работа с нея — подвикна Жълтия Том, когато Джордж пристъпи към края на дъсчената пътека. — Тя е дете на янки.
Янки! Джордж застина за миг. После импулсивно се обърна към Жълтия Том.
— Повечето от нас сме дошли в Тексас от другаде. Ти къде си роден?
Старецът изплю тютюн в краката си вместо отговор.
Джордж се подсмихна успокоен.
— Нагоре от Мейсън Диксън, предполагам.
Тълпата се раздели, за да мине.