Мислил бе за Роуз.
И беше щастлив.
Много по-щастлив, отколкото се помнеше. Дали пък Роуз нямаше право, като твърдеше, че той иска да избяга от нещо, пред което не желае да се изправи.
Не. Истината беше недвусмислена.
Никога нямаше да се ожени.
Остин се намираше на северния бряг на река Колорадо и бе избран за столица на Тексас през 1839 година. Едуин Уолтър бе разположил града в квадрат и всички улици се пресичаха под прав ъгъл. Улиците, водещи на изток и на запад, носеха имената на тексаски дървета, като „Вечнозелен дъб“, „Кипарис“, „Орех“, „Черница“, „Мескит“. А онези, които водеха на север и на юг, бяха наречени на реки в Тексас. Единственото изключение беше авеню „Конгрес“, която минаваше през средата на града. Имаше площад „Столица“, но обществените сгради бяха наредени покрай южната част на авеню „Конгрес“. Складовете за оръжие, казармите, складовете за стоки, хамбарите и огражденията за добитъка се намираха на „Уолър Крийк“, близо до югоизточния край.
Летният зной бе превърнал улиците в прашно огнище. Бе накарал жителите да се затворят в домовете си.
Джордж спря каруцата пред хотел „Булок“. Той се намираше на ъгъла на улица „Орех“ и авеню „Конгрес“ и беше най-големият и хубав хотел в града.
— Какво ще правиш сега? — обърна се Джордж към Роуз.
Не можеше да я остави ей-така и да забрави за нея. Трябваше да се увери, че всичко с нея ще бъде наред.
— Мисля да проверя дали Доти ще ме вземе отново на работа. Може би сега нещата са се променили.
— А къде ще живееш?
— В старата си стая.
Точно това си и мислеше. Тя нямаше нито работа, нито жилище.
— Остани в хотела, докато си намериш работа и квартира.
— Дотогава може да мине много време.
— Аз ще бъда в града, докато търся помагачи.
Това нямаше да му отнеме и половин сутрин, но щеше да остане седмица, ако бе необходимо. Роуз се колебаеше.
— Ще платя за стаята ти. Вината, че се връщаш толкова рано, е наша.
— Не мога да ти позволя да го направиш.
— Нека да плати — посъветва я Соления. — Винаги съм казвал, че няма смисъл да харчиш собствените си пари, след като можеш да харчиш парите на някой друг.
— Предпочитам да си платя всичко сама — настоя Роуз.
— И аз предпочитам да си имам своя собствена ферма, отколкото да работя за Джордж — отвърна Соления, — но няма как.
Джордж извади няколко златни монети от джоба си и ги подаде на Роуз.
— За три месеца. Това е най-малкото, за което се договорихме.
Тя погледна златните монети, които блестяха в ръката й. После погледна него.
— Това ли е всичкото ти злато?
— Не. Имам още много.
Почувства, че не му вярва.
— Щом си намеря работа, веднага ще ти върна парите за хотела.
— Няма да ти позволя да го направиш.
— Тогава няма да отседна в хотела.
Тя вече бе взела решение и Джордж знаеше, че няма да го промени.
— Бих желал майка ми да притежаваше малко от твоята упоритост. Щеше да бъде много по-щастлива.
— Съмнявам се дали това щеше да се хареса на баща ти.
— По дяволите баща ми. Сигурен съм, че вече е там. — Джордж обузда гнева си. Не ставаше дума нито за баща му, нито за него или Джеф, а за това, че Роуз го напускаше.
— Ще ми кажеш ли, ако ти е необходимо нещо?
— Да.
— Обещаваш ли?
Тя кимна.
Той взе ръката й. Стисна я леко. Трябваше да положи невероятни усилия, за да не я грабне в прегръдките си и да я целуне там, на улицата.
Сетне, без да каже нито дума, той се обърна и тръгна.
Само че беше невъзможно да обърне гръб ей така и да забрави Роуз. Не беше справедливо да се иска това от него. Всеки мускул в тялото му се съпротивляваше. Ужасно жестоко беше, че след като бе дал клетва да не се жени, съдбата му бе отредила да срещне жена, която можеше да го накара да наруши клетвата си.
Той се обърна към хотела. Но веднага щом понечи да тръгне след нея, да отвори уста, за да я повика, кошмарните видения за собствения му живот изпълниха съзнанието му. Ако я последва, ако я повика да се върне, не се ли обричаше да повтаря тези сцени отново и отново като главен участник в тях?