Пътят до „Бон Тон“ се стори безкраен на Роуз. Тя непрекъснато си повтаряше наум думите, които бе намислила да му каже, като се опитваше да ги подреди по най-подходящия начин. Бъдещето й зависеше от решението на този мъж, който сега се държеше студено и официално.
Дали не бе сгрешила? Сега той изобщо не приличаше на прекрасния, силен, енергичен кавалер, който повали Люк Кърни, нито пък на нежния мъж, който я бе успокоявал и настоявал да седне на неговата маса, и я бе накарал да се нахрани, докато се възвръщаше спокойствието й.
Сега той по-скоро приличаше на страховития мъж, който бе принудил Доти да й сервира, а Джеб и Чарли да разчистят заведението.
Но все пак тя го бе видяла и от другата му страна. Знаеше, че у него живее и друг човек. Знаеше, че другият се появява от време на време. Може би далече от Остин той ще се появява по-често.
— Предполагам, че се чудиш, защо исках да разговаряме насаме — започна тя, докато се настаняваха край една от масите.
Той се усмихна.
— Реших, че се дължи на нежеланието ти да обсъждаш проблемите си пред целия град.
Роуз се поотпусна. Сега той не изглеждаше толкова страшен.
— Исках само да ти задам няколко въпроса относно работата.
— Няма какво толкова да ти обяснявам.
— За тебе може и да е така, но за една жена е малко по-различно.
Джордж не отговори.
— Искаш икономка, която да готви, да чисти и да пере дрехите.
— Да, но откъде да знам, че ще се справиш с работата? Сервирането в ресторант не е същото като поддържането на една къща.
Роуз въздъхна отегчено.
— Цял живот съм вършила тези неща. След като майка ми почина, живях при едно семейство на име Робинсън. Мисис Робинсън непрекъснато раждаше деца и затова цялата къщна работа падаше на моите плещи. Не беше необходимо да я върша, защото баща ми й плащаше, за да ме изхранват, но тя беше много любезна. Освен това ме научи да готвя. Беше чудесна готвачка. В цял Остин нямаше равна на нея. Когато постъпих на работа в „Бон Тон“, и аз готвех, но Доти ме направи сервитьорка, като се надяваше, че ще привлече повече клиенти.
Не можеше да му каже за унижението, което бе изтърпяла при мисълта, че служи за примамка на такива като Люк. Не искаше да му каже и че Доти беше единственият човек в Остин, който й предложи работа.
— Струва ми се достатъчно — рече Джордж.
— Имам няколко изисквания — предпазливо добави Роуз. — Нищо, на което би възразил — поясни тя, като видя, че той замръзна на мястото си. — Естествено е да имам своя стая. Искам да ми се плаща всеки месец в злато. Искам да идвам в града поне три пъти в годината. И се надявам, че ще ме върнеш в Остин, щом изтече договорът.
— Не виждам нищо неприемливо в това — каза Джордж и се надигна да става.
— Още не съм свършила.
— Какво друго желаеш?
— Помислих си, че ще поискаш обяснение за подмятането на Том.
— Не е необходимо.
Роуз се изправи на крака.
— Тогава си решил да не ме вземаш на работа.
Джордж отвори уста, за да се противопостави на обвинението, но думите не излизаха от устата му.
— Знам, че си се сражавал във войната — започна Роуз с разтреперана долна устна, — но мисля, че няма да ме осъдиш, без да чуеш какво имам да ти кажа.
Той седна отново.
— Слушам.
Тя също седна.
— Баща ми беше офицер в армията — гордо изрече тя, — завършил бе „Уест Пойнт“. — Роуз забеляза, че лицето на Джордж се скова и сърцето й се сви. Добре де, нямаше никакъв шанс, но поне да му разкаже всичко. Поне ще знае истината, преди да й откаже работата.
— Изпратиха го в Тексас по време на войната с Мексико. Хареса му много повече, отколкото в Ню Хампшър, и той се установи да живее там. Но когато избухна войната, той се сражаваше на страната на Съюзническата армия. Отличи се в битката при Виксбург. Там намери и смъртта си.
— Значи си нямаш никого.
— Да.
— Защо искаш да напуснеш Остин?
В очите й проблесна ирония.
— Откакто почина баща ми, в този град ме имат за робиня. Нито една почтена жена не разговаря с мен, камо ли да ме покани на гости. Всеки мъж се отнася с мен по начина, по който Люк се държа с мен тази сутрин. Никой в този град не би си мръднал пръста, дори и да умирам от глад.
— Но това не бива да те притеснява, докато имаш работа.
Роуз бе решила да не разказва всичко на Джордж — искаше да запази срама само за себе си, но разбираше, че той е решил да й откаже работата. Разбираше още, че тя го привлича. Чувстваше го.
— Доти ме уволни тази сутрин. Заяви, че не искала повече побоища заради мен.
Джордж изруга тихо, но гневно.
— Искаш да кажеш, че те уволни заради мен ли?