— Не е трябвало да ме чакаш — рече Джордж.
Произнасяше думите бавно, с голямо усилие.
— Безпокоях се за теб — отговори Роуз.
— Всеки в града искаше да пие за негово здраве — обясни Соления. — Сигурно има стоманена глава, щом още е в съзнание след всичко това.
Роуз прибави още една точка в списъка си от варварски навици, които очевидно доставяха удоволствие на мъжете.
Соленият понечи да помогне на Джордж да влезе в стаята, но той го отблъсна.
— Ще ми намериш ли малко кафе? — обърна се той към Соления.
— Но ти не обичаш кафе — възрази Роуз.
— Още повече не обичам да се напивам — отговори Джордж, вече дошъл малко на себе си. — А се напих, за да не застана очи в очи с истината. Всеки мъж, достатъчно глупав да направи това, заслужава много по-тежко наказание от кафе.
— Ще ти намеря кафе дори ако трябва да изкарам готвача от леглото — обеща Соленият и изчезна.
Джордж внимателно затвори вратата след него. Олюляваше се, но можеше да върви. Прекоси стаята и внимателно се отпусна на един стол. Роуз не посмя да му предложи помощ. Седеше на ръба на леглото и чакаше с ръце в скута.
Чакаше присъдата. Да й каже, че не я обича, че женитбата им е била грешка, че се връща в ранчото и я оставя в Остин.
Да й каже, че всичко е свършено.
Въпреки собственото си страдание, тя не можеше да не му съчувства. Той изглеждаше нещастен и окаян като нея. Никога не го беше виждала пиян. Дори не го беше виждала да пие алкохол. Сигурно се чувстваше напълно отчаян, за да прибегне да такава крайност.
— Не мога да разсъждавам много ясно и затова онова, което ще ти кажа, може да не прозвучи смислено започна Джордж. — Глупаво беше от моя страна да пия толкова много, особено след като изобщо не пия. Знаех, че в края на краищата ще трябва да ти обясня всичко. Той замълча. Като че ли се взираше в нещо, което само той виждаше. — Баща ми понякога се напиваше. Той беше подъл. И безразсъден — Джордж я погледна. — Не дойдох тук, за да говоря за него. Исках да ти кажа нещо друго.
Изглеждаше толкова нещастен, че на Роуз й се прииска да отиде при него, да сложи главата му на гърдите си и да го увери, че нещата не са толкова лоши, колкото си мисли.
— Не знам как да ти го кажа. Не мога да подбера подходящите думи. Изплъзват ми се. Като Зак са. Никога не са там, където ги търсиш.
Роуз не знаеше дали да се смее, или да плаче. Той беше пред нея, готов да й каже, че всичко е свършено, а я караше да се смее.
— Винаги съм знаел, че не бива да се женя — подхвана Джордж, като говореше бавно и натъртваше на всяка дума, сякаш трябваше да я търси и да я улови, преди да я каже. — На теб ти трябва добра партия за женитба. Аз не съм добра партия. Сърцето ми е разядено. Също като на големия черен дъб, който имахме у дома. Хората все повтаряха колко е хубав и зелен. През лятото майка ни даваше увеселения под сянката му. Един ден се изви силен вятър и го прекърши. Беше се разял отвътре. Също като мене. Целият съм разяден отвътре.
Роуз нямаше представа за какво говори. Вярно е, че наглед изглеждаше добре. Но не разбираше за какво разяждане говореше. Очевидно не ставаше дума за употребата на алкохол. Тази вечер му беше толкова неприятна, колкото и на нея.
— Ето защо се опитах да стоя настрана от тебе — продължи Джордж. — Знаеш ли колко е трудно да се въздържаш от нещо, което искаш да направиш повече от всичко на света?
Той я пронизваше с поглед, тъй като се мъчеше да се съсредоточи, въпреки алкохолното опиянение.
— Това е най-ужасният ад.
Роуз почувства прилив на надежда. Опитваше се да й каже, че я желае. Опитваше се да й каже, че се насилва, за да се държи на разстояние от нея. И все пак си помисли, че не бива да строи въздушни кули. Уискито бе помрачило съзнанието му. Все още имаше време да произнесе съдбоносните думи.
— Баща ни беше по-хубав от дъба — каза Джордж, като следваше някаква своя насока на мисли, която Роуз не можеше да долови. — Само че беше разяден. Подъл и разяден. Майка ни се мъчеше да скрие това, но аз го виждах. Всички го виждахме.
Роуз имаше чувството, че живее с двама души, които не виждаше, с които не можеше да разговаря, да спори или да прогони. Двама души, застанали между нея и Джордж. Между братята Рандолф и щастието. Те бяха като призраци, вселили се в живота им от яд, че са съсипали собствения си живот.
— Това го има у всеки от нас. Затова Джеф е толкова язвителен, Монти — готов да предизвика целия свят, Хен обича да убива, а Тейлър мрази хората. Това накара Мадисън да обърне гръб на всички и да се махне.