Водачът вол хвърли див поглед към препускащите насреща му хора и обърна добитъка, който идваше непосредствено след него. След секунди цялото стадо тичаше обратно надолу към огражденията и към познатите му пасбища.
Джордж и хората му знаеха, че останалите бандити трябва да побягнат заедно със стадото, ако не искаха да бъдат стъпкани, и ги последваха, като изпълниха нощта с викове и изстрели, за да накарат стадото да препуска с пълна скорост още двадесет-тридесет мили.
Роуз нямаше представа какво става и не знаеше как да тълкува различните звуци: първо зловеща тишина, сетне страховит взрив от пукотевица, последван от тропот на хиляди копита, после постепенно затишие.
Не попита Сайлъс какво става. Не искаше да знае. Само искаше Джордж да е до нея, а онези бандити да са колкото може по-надалеч. Не смееше и да си помисли какво би станало, ако нападнат ранчото.
Съсредоточи се върху нещата, които трябваше да свърши, когато се приберяха. Колкото и прозаичен да беше този въпрос, тя предпочиташе да мисли за това, отколкото да се чуди дали отново ще види Джордж.
Тропотът на копита в далечината я поуспокои.
— Това е мъжът ми — каза тя.
— Откъде знаеш, че не са бандитите? — попита Сайлъс.
— Джордж никога не би им позволил да узнаят къде сме — отговори тя.
Макар и да нямаше представа от война и бойна тактика, Роуз знаеше, че Джордж ще се погрижи тя да бъде в безопасност. Вече беше променил живота си именно заради това.
Видя го в мига, в който той се показа. На лицето му сияеше широка усмивка. Изглеждаше по-щастлив и много по-спокоен, отколкото някога го бе виждала. Тя разбра, че е щастлив, защото е ръководил хората в успешна бойна акция и сърцето й се сви.
Все едно, че отново се бе върнал в армията.
Роуз не бе съзнавала досега, колко много бе зависима от решението на Джордж да не облича отново униформа. Но ако това го правеше щастлив…
— Това стадо едва ли ще стигне до Мексико — рече той, като наближи.
Бързо слезе от коня на Сайлъс и седна до Роуз.
— Може би трябваше да заловя неколцина от онези бандити заедно с добитъка.
— Някой ранен ли е? — попита Роуз.
— Никой от наша страна — отговори Джордж.
Тя слушаше, без да се обажда, докато той накратко описваше на Сайлъс схватката.
— Ех, защо не бях с вас — рече Сайлъс.
— И аз исках да си с нас — отвърна Джордж. — Отдавна не съм се чувствал толкова добре. Жалко, че не можем да съберем по-голяма група и да ги изгоним завинаги от Тексас.
— Сигурен съм, че губернаторът няма да възрази рече Соления. — След тази нощ всеки би те взел за командир.
Роуз усети, че вътре в нея нещо се сви. Още една струна в сърцето на Джордж бе докосната. След тази вечер решимостта му да се върне в армията щеше да укрепне.
— Не. Просто беше забавно — каза Джордж — само че един женен мъж има да върши много по-важни неща, отколкото да гони бандити и престъпници, за да си изкарва прехраната — той прегърна Роуз. — Иначе не би се оженил.
Тя почувства как напрежението и страхът й отслабнаха и избледняха. Джордж нямаше да я изостави. Не искаше да я изоставя.
Не бе сбъркала, като се омъжи за него.
Джордж остана изненадан, че се радва да се върне в ранчото си, да види отново познатите места, дори някой опърничав вол или крава, които бе запомнил. Всичко тук беше съвсем различно от Вирджиния и той никога не си бе представял, че ще обикне Тексас. Сега остана смаян, че го приема като свой дом. Дали не дължеше това ново чувство на Роуз и женитбата си за нея? Не можеше да определи, но всичко се бе променило от деня, в който влезе в „Бон Тон“. Очакваше, че нещата ще продължат да се променят. Това го възбуждаше, но се опасяваше от въздействието на промяната върху момчетата. Не знаеше как ще им каже за Роуз. Особено трудно щеше да бъде с Джеф. Почти невъзможно. Вече бяха стигнали до къщата. Ако почакаше още малко, сами щяха да разберат.
Соления и четиримата мъже, които бе наел за помагачи при огледа на добитъка, Сайлъс Пикет, Тед Купър, Бен Прейър и Алекс Пендълтън, бяха отишли да търсят близнаците. Джордж и Роуз продължиха към къщата сами.
— Нервна ли си? — попита той.
— Малко. А ти?
— Да.
— Заради Джеф, нали?
Той кимна.
— Какво ще му кажеш?
— Че си ми станала жена.
— И после?
— После… зависи от него.
От храстите край ограждението за добитъка се разнесе вик. Изви се толкова ненадейно и неочаквано, че и двата коня се размърдаха боязливо. Джордж изобщо не се изненада, когато оттам изникна Зак.
— Върна се — викна той на Роуз, като изобщо не обърна внимание на брат си. Покатери се на каруцата и запрегръща Роуз, докато шапката й падна и косата й се разроши. — Довел си я! — развълнувано каза той на Джордж. — Мислех, че няма да го направиш.