Роуз кимна колебливо. Не искаше да го каже по този начин, но крайният резултат бе същият. Никак не й се искаше да използва инстинктите на Джордж срещу самия него, но те бяха единственото й оръжие.
— Каза, че не можела да си позволи хората да рушат заведението й.
Джордж изруга още няколко пъти и се замисли. Изправен беше пред необикновена дилема. Чувството му за дълг и желанието му говореха да направи едно и също — да наеме на работа Роуз.
Но разумът, който му бе помогнал да оцелее през четирите години на кървави сражения, му подсказваше да наеме Пийчис Макклауд, вдовицата Ханкс, дори Бертилда Хубер. Избереше ли Роуз, щеше да бъде захвърлен в емоционален водовъртеж, откъдето нямаше спасение.
— Има ли още нещо, което трябва да знам? — Въпросът беше по-скоро риторичен, за да може да спечели време, докато се опитваше да си припомни всички причини, поради които би трябвало да избере Пийчис.
Роуз изглеждаше малко объркана.
— Искам да напишем онова, за което се договорихме.
Роуз се сви, сякаш се боеше, че той ще стане и ще излезе. Нещо го подтикваше да стори точно това. Защо продължаваше да си губи времето с тази жена?
— Не ми ли вярваш?
— Вярвам ти — отвърна Роуз, леко изненадана, защото наистина беше така.
— И все пак искаш писмен договор?
— Да.
Защо настояваше? Ако беше решил да наеме друга, това нямаше да има никакво значение. Ако реши да не спазва договора, тя вероятно няма да може да му се противопостави. И все пак искаше да има нещо написано черно на бяло; нещо, което да види с очите си. Когато му даде писалка и хартия, които намери в кухнята на Доти, той ги прие без колебание.
— Да видим сега. „Аз, Джордж Уошингтън Рандолф“… — така, да, кръстен съм на президента — „съм съгласен да наема на работа Роуз…“
— Торнтън. Роуз Елизабет Торнтън.
— „… Елизабет Торнтън на петнадесети юни…“
— Пиши от утре.
— „… шестнадесети юни хиляда осемстотин шестдесет и шеста година, да домакинства на седмината мъже Рандолф. От нея се иска да готви, да чисти, да пере и да върши цялата къщна работа“ — Джордж спря да пише, но Роуз нямаше никакви забележки. — „В замяна тя ще има своя собствена стая, ще й се плаща всеки месец в злато, ще може да ходи до Остин на всеки три месеца и ще бъде върната в града, ако договорът бъде развален.“ — той обърна листа така, че Роуз да може да види какво е написал.
— Сега запиши моите задължения — рече тя.
— Защо?
— Не мога да искам от теб обещания, след като аз не съм готова да направя същото.
— По-добре ги напиши сама — рече Джордж, като побутна листа хартия към нея.
— „Аз, Роуз Елизабет Торнтън, съм съгласна да готвя, да чистя, да пера и да върша останалата къщна работа на Джордж Уошингтън Рандолф и неговите шестима братя.“ — тя се подписа и сложи датата. — Ето — обърна се тя към Джордж.
— Мисля, че това е всичко.
— Има още нещо — продължи Роуз.
— Сега пък какво?
В гласа му прозвуча нетърпение и безпокойство. Само погледът й му попречи да скъса листа хартия на парченца.
Тя се почувства унизена, но беше и отчаяна.
— Дължа пари.
— На кого?
— На собственика на погребалното бюро.
Исканията на тази жена нямаха край.
— Колко?
— Петдесет долара.
— Как си задлъжняла толкова много?
— Исках да погребат баща ми до майка ми. Армията не желаеше да заплати за това.
По дяволите тези големи очи! Защо всяко едно обяснение го караше да се усеща една пета по-висок отпреди?
— Ако те наема на работа, ще уредя дълговете ти — рече той, стана и й подаде писменото споразумение, като този път внимаваше да не я гледа в очите.
Беше я отхвърлил. Роуз го чувстваше. Той изчака тя да излезе първа от ресторанта, но се държеше така, сякаш не беше с него. Прииска й се да избяга, да направи всичко друго само за да не изтърпи унижението да го види как избира Бертилда или Пийчис вместо нея.
Но гордостта я накара да тръгне с него. Гордостта й даде сили да изправи чело. Гордостта превърна нервите й в желязо, за да чуе решението, което щеше да разруши и последната й надежда.
— Много се забавихте — отбеляза Пийчис, когато стигнаха до стаята на шерифа.
— Да не ти е наговорила някакви лъжи за нас? — полюбопитства вдовицата Ханкс.
— Я — потвърди Бертилда Хубер.
— Мис Торнтън само ми зададе няколко въпроса, които не искаше да задава пред целия град. Аз също я поразпитах за някои неща.
— Обзалагам се, че има неколцина младежи в града, които биха ти отговорили — подметна заядливо Жълтия Том.
Джордж не можа да определи какво точно го накара да реагира толкова остро на бръщолевенето на стареца. Но каквото и да беше, Жълтия Том получи неочакван отговор.