— Не я приемам — отсече Джеф и скочи от стола си. — И теб не приемам, докато си женен за нея.
— Тогава по-добре си вземи завивките. Предполагам, че ще се чувстваш по-добре със Соления и момчетата.
— Гониш ли ме? — попита Джеф с разширени от удивление очи. — И всичко това заради някаква кучка янки, която е успяла да те хване толкова натряскан, че си се оженил за нея, само за да я вкараш в леглото?
Джордж скочи. Сграбчи го за ризата и го повлече из стаята като парцалена кукла.
— Радвай се, че имаш само една ръка. Ако имаше две, щях да те бия до безсъзнание. Не искам тя да знае, че един от братята ми е паднал толкова ниско, та да обижда една дама. А сега се махай оттук и не прекосявай този праг, докато не си готов да се отнасяш към Роуз с уважението, което се полага на моята съпруга и твоята снаха.
— Никога няма да го направя.
Джеф грабна една от връхните дрехи и една мушама и излетя от кухнята.
Роуз не можеше да заспи. Знаеше, че и Джордж не спи. Но нямаше смисъл да разговарят. Нямаше да оправят нещата с приказки. Поне още не. Първата вечер у дома беше катастрофална. Толкова катастрофална, че тя бе прибягнала до лъжа, за да улесни нещата и за двама им.
Беше чула, че Джеф напуска къщата. Всички бяха чули. Той бе нахлул в стаята на момчетата, видя я като казваше лека нощ на Зак и измърмори мръсна ругатня.
Монти го повали на пода. Само защото стигна до него преди Хен. За щастие, малко преди нещата съвсем да излязат от контрол, Джеф стана на крака и изскочи от спалнята. Джордж беше в коридора. Когато го пусна да мине покрай нея, Роуз реши, че не е чул думите на Джеф.
Искрено се зарадва.
— Съжалявам — измънка тя на близнаците и бързо се върна в кухнята.
— Какво има? — попита Джордж, като я последва.
Не можеше да повтори пред него казаното от Джеф. Това нямаше да реши нищо, а само щеше да утежни бремето, което Джордж вече носеше.
— Надявах се, че Джеф няма да го приеме така тежко.
— Ще се успокои. Също като татко е. Бързо му минаваше. Много шум за нищо.
— Монти е такъв — рече Роуз. — Джеф е различен.
Знаеше, че и Джордж мисли по същия начин. Тя го остави да разопакова багажа им, докато почистваше кухнята. Така щеше да бъде сам. И тя щеше да е сама.
— Тъй и не успяхме да сложим тапетите в тази стая, преди да започне войната — каза Джордж, когато тя най-сетне влезе в спалнята. — Предполагам, че момчетата не са имали желание, след като мама почина.
— Сега вече имаме много време — рече Роуз с целия ентусиазъм, който можа да събере.
Съблече се, но той не помръдваше. Седеше и гледаше през прозорчето в нощната тъма. Изглеждаше тъжен и потиснат. Тя прокле Джеф наум. Легна си. Джордж продължаваше да гледа през прозореца.
— Не знам защо не си изморен — каза тя, — но аз съм капнала от умора. Ако искам да приготвя закуската в шест часа, трябва да заспивам.
Той се обърна към леглото, но сякаш не я виждаше, а гледаше през нея.
— Нещо не се чувствам добре — продължи Роуз. — Ще спя. Защо не поседиш малко, щом не ти се спи?
— Болна ли си? — попита Джордж, като се събуди от унеса си.
— Само съм изморена. Изглежда цикълът ми настъпва малко по-рано.
Погледът му моментално се проясни.
— Понякога съм така — добави Роуз.
— Сигурна ли си, че това е всичко?
— Да.
— Добре тогава.
Той се наведе и я целуна. Дори и в този миг тя усети, че има нещо между тях.
— Съжалявам, че меденият ни месец не мина както трябва.
— Всичко ще се оправи.
Но не вярваше в това. Когато вратата след него се затвори, тя имаше чувството, че я е напуснал.
Защо си бе мислила, че само трябва да се омъжи за Джордж и всички съмнения ще се разсеят? Защо беше толкова наивна да вярва, че щом му стане жена и ще бъде тачена от семейството му? Защо излезе от кухнята? Би искала да разбере какво се бе случило между него и Джеф. Тогава щеше да знае с какво да се бори.
Но така или иначе знаеше. Трябваше, да се бори със семейството му. Джордж може би не го съзнаваше, но той обичаше семейството си повече от жена си.
Това я нарани дълбоко.
Нямаше лек за това. Не беше въпрос на разсъждения, за да го оспорва. Беше факт. Знаеше, че разбиеше ли семейството му като съпруга, това винаги щеше да стои като пречка помежду им.
И все пак искаше да легне при нея. Щеше да е доволна само да е до него, както в онази нощ в Остин. Не бе мислила, че ще бъде толкова щастлива да лежи до него, в обятията му, а съпругът й — пленен от съня.
И пленен в нейната любов.
Защо го бе отпратила? Той се нуждаеше от нея. Желаеше я. Можеше да използва това, за да се сближат. Но не искаше да го привързва към себе си чрез леглото, както и чрез умението си да готви. Искаше да обича нея, а не способностите й. Нямаше значение, че Джордж ги възприемаше като част от нея. Тя знаеше, че има разлика. Глупаво беше да мисли, че единственият й проблем беше да го убеди да поиска деца. Това можеше да се окаже по-лесно, отколкото да го убеди, че е по-важна за него от семейството му. Или поне също толкова важна. И сега съзнаваше, че няма да бъде щастлива, ако не постигнеше именно това.