Зеленината между полицейското управление и хотела в Кристинеберг бе почнала да излинява. Небето бе прихлупено и сиво, с влачещи се завеси от ръмящ дъжд и буреносни облаци, а дърветата бяха успели да загубят доста голяма част от листата си. Датата беше двайсет и девети септември и есента бе настъпила решително и безвъзвратно. Мартин Бек с отвращение погледна недопушената си „Флорида“ и се замисли за деликатните си дробове и първата чудесна хрема, която щеше да хване в този полузимен сезон.
— Бедна малка приятелко, коя си ти? — проговори той на себе си.
Съзнаваше, че шансовете намаляват с всеки изминал ден. Може би никога нямаше да разберат коя е тя, а още по-малко да хванат и извършителя. Ако онзи не повтореше. Жената, която лежеше там, на вълнолома, под слънцето върху един брезент, поне имаше лице, тяло и един неизвестен гроб. А убиецът беше нищо, без контури, мъгляв образ. Но мъглявите образи нямат никакви страсти и никакви наточени сечива. Нямат ръце на удушвач.
Мартин Бек потръпна. Спомни си, че имаш три от най-важните достойнства на един полицай, мислеше той. Ти си упорит и логичен. И съвършено спокоен. Ти не позволяваш да те изкарат от кожата ти и винаги се ангажираш изцяло професионално в разследването, за каквото и да се отнася то. Думи като отвратителен, кошмарен и животински принадлежат само на вестниците, а не на твоя мисловен свят. Убийците са съвсем обикновени хора, само дето са много по-нещастни и неприспособими.
Не беше виждал Алберг от онази вечер в хотела в Мутала, но разговаряха често. Последният път беше миналата седмица и той си спомни финалната му реплика:
— Отпуск? Не и преди това да се изясни. Скоро прегледах всичко отначало и ще продължа дори ако трябва сам да преора цялото езеро Бурен.
Засега Алберг беше само един пълен инат. Така си мислеше Мартин Бек.
— Мамка му, мамка му, мамка му — мърмореше той, притискайки юмрук към челото си.
После се върна до масата и седна, обърна стола към прозореца и вяло се загледа в листа, пъхнат в пишещата машина. Опитваше се да си спомни какво се бе напрягал да напише в момента, в който Колберг се появи с онова писмо.
Шест часа по-късно часовникът показваше пет без две минути, той беше с палто и шапка и вече мразеше претъпканото метро в южна посока. Продължаваше да вали и той потръпна от отвращение към спарените мокри дрехи и ужасяващата клаустрофобия, притиснат в компактната маса от чужди тела.
Една минута преди пет се появи Стенстрьом. Той блъсна вратата, както винаги без да почука. Навикът му дразнеше, но бе поносим в сравнение със сигналите на кълвач на Меландер или оглушителните думкания по вратата на Колберг.
— Има едно съобщение за Отдела за изчезнали жени. Трябва веднага да изпратиш благодарствено писъмце до американското посолство. Само то се отзова.
Той разучаваше светлочервената ивица от телекса.
— Линкълн, Небраска. Преди това какво беше?
— Астория, Ню Йорк.
— Те ли бяха, дето изпратиха описание от три страници и забравиха да споменат, че е негърка?
— Да — потвърди Мартин Бек.
Стенстрьом му подаде телекса:
— Ето номера на посолството. Казаха, че ще се обадят.
С гузна съвест, но радостен от всяка възможност да избегне мъченията в метрото, Бек се върна до бюрото, ала вече беше късно. Персоналът от посолството се беше разотишъл.
Другият ден беше сряда и времето изглеждаше по-лошо отвсякога. Сутрешната поща донесе закъсняло издирване на двайсет и пет годишна прислужница от някакво място, наречено Рунг, вероятно намиращо се в Сконе. Не се била завърнала след отпуска си.
Цялата сутрин разпращаха копия от описанието на Колберг и ретуширани снимки до градските прокурори във Велинге, както и на някакъв детектив-лейтенант Елмър Б. Кафка, Отдел за убийства, Линкълн, Небраска, САЩ.
След обедната почивка Мартин Бек усети как лимфните жлези на шията му започват да се подуват и когато вечерта се прибра у дома, вече му бе трудно да преглъща.
— Утре криминалната полиция ще се оправя без теб, това ти го гарантирам — рече жена му.
Той отвори уста да каже нещо, но само хвърли поглед на децата и я затвори отново, без да продума.