— Защо висиш тук, като не си здрав?
— Нищо ми няма.
— Я не мисли толкова за тази история. Не ни е за пръв път да се проваляме. Нито пък за последен, знаеш го така добре, както и аз. От това няма да ни стане нито по-добре, нито по-зле.
— Не мисля точно за това.
— И не му мисли. Вреди на морала.
— На морала?
— Да, ами представи си какви глупости могат да ти минат през главата само ако им позволиш. Размишлението е майка на неефективността — заключи Колберг и излезе.
Беше тъжен и лишен от събития ден, пълен с кихане, кашляне, храчене и сива всекидневна работа. Звъня два пъти в Мутала, предимно за да ободри Алберг, който в светлината на новия ден бе осъзнал, че неговата находка е без особена стойност, поне доколкото можеше да бъде свързана с трупа в басейна на шлюза.
— Предполагам, че не е трудно да прецениш наново нещата, дори ако си се трепал като куче без резултат.
Алберг звучеше съкрушен и разкаян, когато каза това. Беше почти сърцераздирателно.
Изчезналото момиче от Ренг все още беше изчезнало. Това не го безпокоеше. Защото беше сто петдесет и пет сантиметра висока, с изрусена коса и фризура ала Бриджит Бардо.
Когато стана пет часът, той взе такси до дома, но слезе при станцията на метрото и измина останалото разстояние пеш, най-вече за да спести ужасния икономически спор, който несъмнено би последвал, ако жена му го видеше да се прибира с такси.
Не можеше нищо да яде, но изгълта чаша чай от лайка. За всеки случай. Остава да ме заболи и стомахът, каза си Мартин Бек. После отиде да си легне и заспа почти веднага.
На другата сутрин се чувстваше малко по-добре, със стоическо спокойствие изпи чаша вряла медена вода и изяде една коричка. Дискусията за здравословното му състояние и непосилните изисквания към държавните служители доста се проточи и когато пристигна в Кристинеберг, часът вече беше десет и четвърт.
На бюрото му лежеше телеграма.
Минута по-късно, за пръв път през осемгодишната си служба, Мартин Бек влетя в стаята на шефа, без да почука и въпреки светещата червена лампа, предупреждаваща за посетител.
Вечно навъртащият се наоколо Колберг седеше на едната си кълка на ръба на бюрото и проучваше копие от някакъв жилищен план. Хамар си беше на мястото, в своя стол, подпрял тежката си глава на ръце. И двамата зяпнаха срещу натрапника.
— Получих телеграма от Кафка.
— Доста бодро начало на работния ден — отбеляза Колберг.
— Така се казва човекът. Криминалист от Линкълн в Америка. Идентифицирал е жената от Мутала.
— Че може ли да го направи с телеграма? — попита Хамар.
— Изглежда.
Той постави листа на масата. Тримата прочетоха текста.
„ТОВА Е НАШЕТО МОМИЧЕ. ОЛ РАЙТ. РОУЗАНА МАКГРО, НА 27, БИБЛИОТЕКАРКА. ОБМЕН НА ПО-НАТАТЪШНА ИНФОРМАЦИЯ НУЖЕН КОЛКОТО СЕ МОЖЕ ПО-СКОРО. КАФКА. ОТДЕЛ УБИЙСТВА.“
— Роузана Макгро — повтори Хамар. — Библиотекарка. А вие не вярвахте.
— Аз си имах теория — възрази Колберг. — Че е от Мьолби. Къде се намира Линкълн?
— В Небраска, някъде във вътрешността на Щатите — поясни Мартин Бек.
Хамар още един път прочете съобщението.
— Остава ни само да почнем отначало. Сега изглежда малко по-добре. Но как е попаднала в Мутала?
Той остави телеграмата.
— Ще получим повече информация по пощата. Това не казва много-много.
— За нас си е много — обади се Колберг. — Не сме разглезени.
— Е? — попита спокойно Хамар. — Ти и аз най-напред трябва да изясним това тук.
Мартин Бек се върна в стаята си, седна и известно време масажира слепоочията си. Първото ненадейно чувство за напредък донякъде изчезна. Трябваше да минат три месеца, за да се получи информация, която в деветдесет и девет от случаите идваше гратис. Цялата истинска работа тепърва предстоеше.
Посолството и областният управител можеха да почакат. Той дръпна към себе си телефона и се обади в Мутала.
— Да — прозвуча гласът на Алберг.
— Идентифицирана е.
— Наистина?
— Така изглежда.
Алберг не каза нищо.
— Била е американка. От едно място на име Линкълн, в Небраска. Пишеш ли?
— Да, по дяволите.
— Казвала се е Роузана Макгро. Записа ли?
— Бъди сигурен.
— На двайсет и седем години, библиотекарка. Това е всичко, което знам за момента.
— Как успя?
— Обикновена работа. Издирвали са я постепенно. Не чрез Интерпол. Чрез посолството.
— Параходът — досети се Алберг.
— Какво каза?
— Параходът. Откъде може да се появи един американски турист, ако не от параход? Може да не е точно от „моя“, а от някаква увеселителна яхта. Оттук минават такива.