— Не знаем дали е била туристка.
— Така е. Започвам веднага. Ако е познавала някого тук или е живяла в града, ще го установя за двайсет и четири часа.
— Добре. Ще се обадя, щом науча нещо повече.
Мартин Бек приключи разговора, кихвайки в ухото на Алберг. Тъкмо да се извини, онзи вече бе затворил.
Въпреки че главоболието не бе стихнало и ушите му бучаха, определено се чувстваше по-добре. Сякаш беше бегач на дълги разстояния секунда преди старта. Само две неща го безпокояха. Убиецът бе направил фалстарт, имаше три месеца преднина, а той самият не знаеше накъде ще бяга.
Някъде под повърхността на обезпокоителната перспектива и разсъжденията му върху различни критерии, полицейският му ум вече бе почнал планирането на обичайното разузнаване за следващите четиридесет и осем часа, от което можеше предварително да се очаква някакъв резултат. Така както е сигурно изтичането на пясъка в пясъчния часовник.
Всъщност през тези три месеца не беше мислил за нещо друго, освен за това. За момента, в който най-после ще започне разследването. Досега имаше чувството, че шляпа в блато посред непрогледна тъмнина. Сега усети първата здрава буца пръст под краката си. Следващите нямаше да са толкова далеч.
Не очакваше светкавични резултати. Ако Алберг открие, че жената от Линкълн е работила в Мутала или е живяла у познати в града, или че въобще някога е отсядала там, би го изненадало повече, отколкото ако убиецът ей сега влезе през вратата и постави изобличителния материал на бюрото му.
За сметка на това доста се надяваше на допълнителна информация от Щатите, без да изпитва особено нетърпение. Мислеше за различните сведения, които можеха да бъдат доставени от човека в Америка, после за упоритото твърдение на Алберг и напълно неоснователната му мисъл, че жената е дошла с кораб. Естествено, логично е да се предположи, че тя е била хвърлена във водата от кола. Колата е новият домашен бог на човека, тя успя да изземе повечето му функции, включително и нелегалното транспортиране на трупове.
Веднага след това се замисли за детектива лейтенант Кафка, как ли изглежда и дали полицейското управление, в което работи, прилича на онези, дето ги показват по телевизията.
Запита се колко ли е часът сега в Линкълн, къде ли е живяла жената, дали жилището й не стои празно и заключено, облепено с бели ленти, и дали вътре въздухът не е спарен и тежък, пълен с фин, неподвижен прах.
Усети, че географските му познания за Северна Америка са доста смътни. Въобще не знаеше къде е Линкълн, а името Небраска не му говореше повече от всякакви други имена.
След обяда отиде в библиотеката и хвърли поглед на картата на света. Намери бързо Линкълн, градът наистина беше навътре в страната, всъщност съвсем в центъра на САЩ. Вероятно бе доста голям, но той така и не откри някакви справочници с данни за северноамериканските градове. С помощта на джобния си алманах изчисли разликата в часовете и установи, че са седем. Сега часовникът сочеше два и половина следобед, значи при полицая от Линкълн трябва да беше седем и половина сутринта и вероятно Кафка още си лежеше в леглото и четеше сутрешния вестник.
Остана замалко пред картата, после постави пръст върху голямата колкото главичка на карфица черна точка в югоизточния ъгъл на щата Небраска и си каза наум:
— Роузана Макгро.
Повтори името още няколко пъти, сякаш за да го набие здраво в съзнанието си.
Когато се върна, Колберг седеше зад бюрото, погълнат от нанизването на кламери в безкрайна верига.
Телефонът звънна, преди някой от двамата да е казал нещо.
— Телефонната централа прехвърля разговор от Съединените щати. Ще бъде проведен след около трийсет минути. Ще говорите ли?
Значи детективът лейтенант Елмър Б. Кафка не си лежеше в леглото със сутрешния вестник. Още едно прибързано заключение.
— От Америка, мамка му — възхити се Колберг.
Разговорът дойде след около три четвърти час. Най-напред се чуваше объркано жужене от много телефонистки, които говореха една през друга, после проби гласът, изненадващо ясен и отчетлив:
— Йеа, Кафка е на телефона. Вие ли сте, мистър Бек?
— Йес.
— Получихте ли телеграмата ми?
— Йес. Тенк ю.
— Ясна е, нали?
— Има ли някакво съмнение, че не е същата жена?
— Говориш като туземец — вметна Колберг.
— Не, сър, това си е Роузана. Идентифицирах я за по-малко от час благодарение на великолепното ви описание. Дори два пъти го проверих. Дадох го на приятелката й и на бившия й приятел от Омаха. И двамата бяха напълно сигурни. Както и да е, изпратил съм ви снимки и някои други неща.