Седяха и говориха до късно през нощта и когато будилникът иззвъня на сутринта, се чувстваха всичко друго, но не и отспали. Алберг звънна в криминално-техническия отдел, откъдето обещаха да изпратят двама души в Бохус. После слязоха при колата.
Утрото беше сивкаво и студено и малко след като потеглиха, почна да ръми.
— Успя ли да откриеш капитана и щурмана? — попита Мартин Бек, когато градът остана зад гърба им.
— Само капитана — отвърна Алберг. — Труден човек. Трябваше да вадя с ченгел всяка дума от устата му. Както и да е, той не е имал много вземане-даване с пътниците. Не е чул или видял нещо, свързано с убийството. А тъкмо по време на това пътуване явно е бил изцяло зает с повредата на мотора… пардон, на машината. Настроението му се развали веднага щом споменах точно този рейс. Но той каза, че имал две момчета за помощници и доколкото му е известно, те са се прехвърлили на друг параход, който прави рейсове за Англия и Германия, веднага след последното пътуване с „Диана“.
— Хм — изхъмка Мартин Бек, — трябва да ги намерим. Ще проверим по параходствата.
Дъждът се усили и с пристигането им в Бохус водата плискаше по стъклата на колата. Не видяха много от селището, дъждът закриваше гледката, но то изглеждаше малко, с няколко фабрики и някаква постройка, простираща се покрай езерото. Намериха пътя към брега и след известно време много бавно каране видяха корабите. Изглеждаха изоставени и призрачни и чак когато стигнаха пристанището, можаха да различат имената, изписани с черни букви под мостиците им.
Останаха в колата, очаквайки човека от параходството. Наоколо не се виждаше жива душа, но малко по-нататък имаше паркирана кола. Когато се приближиха, видяха зад кормилото мъж, който ги наблюдаваше.
Завиха и паркираха колата до другата. Човекът смъкна страничното стъкло и нещо извика. През бученето на дъжда дочуха имената си и Мартин Бек закима утвърдително, докато смъкваше своето стъкло.
Мъжът се представи и предложи въпреки дъжда да се качат веднага на борда.
Беше нисък и набит, сякаш се търкаляше пред тях, водейки ги към „Диана“. С известно затруднение той се прехвърли през планшира и под козирката на мостика изчака Мартин Бек и Алберг, които се изкатериха след него.
Човечецът отключи една врата откъм десния борд и влязоха в нещо като гардеробна. От другата страна личеше също такава врата, която водеше до горната палуба. Отдясно имаше две стъклени врати към трапезарията, а между тях — голямо огледало. Точно по средата му се спускаше отвесна стълба към долната палуба. Слязоха по нея и след това по още една стълба. Долу имаше четири големи каюти и салон-каюта с обточени с ширити дивани. Човечецът показа как може да се покрият с кувертюри.
— Когато имаме повече пасажери, спят тук — поясни той.
Изкачиха се обратно по стълбата до следващата палуба. Там имаше каюти за пътниците и екипажа, тоалетни и баня. Трапезарията бе на средната палуба. Вътре имаше шест кръгли маси с места за по шест души, бюфет на кърмата и малко сервизно помещение с кухненски асансьор, водещ надолу към кухнята. От другата страна на гардеробната се намираше салон с големи прозорци с изглед към носа на кораба.
Когато се качиха на най-горната палуба, дъждът почти беше спрял. Тръгнаха към носа. Откъм десния борд имаше три врати — едната към сервизното помещение, другите две към каютите. Към носа имаше трап, водещ към командния мостик. До самия трап бе каютата на Роузана Макгро.
Вратата на каютата гледаше точно към носа. Човекът я отвори и те влязоха. Помещението беше малко, около метър и половина, без вентилатор. Облегалката на койката можеше да се повдига, така че да се превърне в още една, горна койка. Друго в каютата, освен мивка с шкафче с махагонова дръжка, почти нямаше. На дъсчената стена бяха закрепени огледало и поличка за чаши и тоалетни принадлежности. Подът бе покрит със закован килим, под койката имаше място за куфари, а до нея — празно пространство с няколко закачалки.
Мястото бе твърде тясно за трима души, което човекът от параходството веднага разбра. Той излезе и седна на сандъка със спасителните пояси, вгледан със сбърчено чело в калните си обувки, от които по палубата се стичаше вода.
Мартин Бек и Алберг огледаха малката кабина. Не се надяваха на някакви следи от Роузана, тъй като знаеха, че каютата е била почиствана безброй пъти от нейното пребиваване насам. Алберг внимателно легна на койката и установи, че едва ли може да се смята за просторно място за спане на възрастен човек.