Оставиха вратата на каютата отворена, излязоха и седнаха върху сандъка до човека.
След известно време мълчание забелязаха голяма черна кола да завива долу на пристанището. Това бяха хората от криминално-техническия отдел. Носеха голям черен куфар. Не мина много време и те вече работеха.
Алберг смушка Мартин Бек и кимна към трапа. Качиха се на горната палуба. От двете й страни бяха закрепени две спасителни лодки, имаше два сандъка за шезлонги и одеяла, но иначе палубата бе празна. До капитанския мостик бяха разположени две пътнически каюти, интендантски килер и капитанската каюта.
В основата на трапа Мартин Бек спря и извади плана на каютите, който бе получил в параходството. Водейки се по него, той обиколи кораба още един път. Когато се върнаха на носа, дребният човечец все още седеше на сандъка, тъжно наблюдавайки двамата полицаи, които пълзяха на колене по каютата и вадеха гвоздеите от килима.
Часът бе вече два, когато голямата полицейска кола изчезна по пътя към Гьотеборг, пръскайки фонтани от кал от колелата. Криминалистите бяха взели със себе си всичко, което можеше да се извади от каютата, а то не беше особено много. Смятаха, че резултатите от експертизата няма да се забавят.
Мартин Бек и Алберг благодариха на човека от параходството, а той раздруса ръцете им с прекален ентусиазъм, явно благодарен, че най-сетне ще се махне оттам.
Когато и неговата кола изчезна зад първия завой, Алберг каза:
— Уморен съм и съм доста гладен. Да идем в Гьотеборг и да пренощуваме там. Имаш ли нещо против?
След половин час паркираха пред някакъв хотел на „Постгатан“. Взеха си отделни стаи, отпочинаха около час и после слязоха да вечерят.
Докато се хранеха, Мартин Бек разправяше за лодки и кораби, а Алберг — за някакво пътуване до Ферийските острови.
Никой от тях не спомена Роузана Макгро.
11.
Тръгнаха си към пет и половина сутринта, с първите лъчи на зората, когато боклукчийски машини, вестникари и тук-таме полицаи бяха единствените господари на блесналите от дъжда улици. Много сиви километри от пътя трябваше да изчезнат под колата, преди някой от тях да наруши тишината. Малко след Хиндос Алберг се прокашля и каза:
— Мислиш ли, че е станало там? Вътре в тая тясна кабина?
— Къде другаде?
— С хора само на двайсетина сантиметра зад стената на другата каюта?
— Дъсчената преграда.
— Какво каза?
— Зад дъсчената преграда, а не зад стената.
След километър-два Мартин Бек додаде:
— Може би точно затова.
— Да, за да й попречи да вика.
— Точно така.
— Но как би могъл да й попречи? Трябва да е… продължил доста дълго.
Мартин Бек не отговори. Всеки от тях ясно си спомняше малката каюта и нейните спартански размери. Никой не можеше да спре реенето на фантазията си. И двамата изпитваха безпомощното чувство на надигащо се гадене. Заровиха из джобовете си за цигари и запушиха в пълно мълчание.
Мартин Бек проговори чак когато навлизаха в пристанището Улрикехамн:
— Възможно е да е получила повечето от нараняванията, когато вече е била мъртва или най-малкото в безсъзнание. В протокола от аутопсията има някои неща, които показват това.
Алберг кимна. Без да говорят, знаеха, че тези размишления ще ги накарат поне малко да им олекне.
В Йоншьопинг спряха да пият кафе. Както винаги, на Мартин Бек му прилоша, но същевременно някак си се ободри.
Край Грена Алберг изрече на глас онова, което мислеха и двамата през последния час:
— Не я познаваме.
— Не — Мартин Бек не вдигаше поглед от мъгливия, но прелестен изглед над езерото Пер Бархес Визингшьо.
— Не знаем коя е тя, искам да кажа…
Алберг млъкна.
— Знам какво искаш да кажеш.
— Нали? Как е живяла, как се е държала. Как е общувала с хората. Всичко това.
— Да.
Това наистина беше така. Жената върху брезента имаше само име, адрес и професия. Нищо повече.
— Мислиш ли, че момчетата от криминално-техническия ще открият нещо?
— Винаги можем да се надяваме.
Алберг му хвърли бърз поглед. Не, нямаше нужда от излишни фрази. Единственото, на което в рамките на разумното можеха да се надяват от техническото разследване, беше поне да отхвърлят предположението, че каюта номер А 7 е идентична с местопрестъплението. Откак жената от Линкълн е била на борда й, „Диана“ беше направила двайсет и четири пътувания по канала. Това означаваше, че кабината е била основно почиствана двайсет и четири пъти, точно толкова пъти са били прани чаршафи, кърпи за ръце и други вещи и всякакви следи безвъзвратно са изчезнали. Това означаваше също, че между трийсет и четирийсет души са обитавали кабината след Роузана Макгро. Всички те естествено са оставили своите отпечатъци.