— Остава разпитът на свидетелите — въздъхна Алберг.
— Да.
Осемдесет и пет души, от които вероятно един бе виновен, а останалите — свидетели, представляваха всеки своето малко парченце от пъзела на голямата игра. Осемдесет и пет души, разпръснати по четирите краища на света. Само да ги откриеш представляваше Сизифов труд, какво ли оставаше да бъдат разпитани всички и да се съпостави материалът — за това Мартин Бек дори не смееше да помисли.
— И Роузана Макгро — обади се Алберг.
— Да — отвърна Мартин Бек. И след малко: — Има само един начин, доколкото разбирам.
— Момчето от Америка?
— Да.
— Как се казваше той?
— Кафка.
— Странно име. Изглежда ли ти добър?
Мартин Бек помисли за абсурдния телефонен разговор преди няколко дни и на лицето му се появи първата за деня мрачна усмивка.
— Трудно е да се каже.
На половината път между Вадстена и Мутала Мартин Бек изрече почти на себе си:
— Куфарите. Дрехите. Тоалетните принадлежности, четката за зъби. Сувенирите, които си е купила. Паспортът. Парите. Пътническите чекове.
Алберг впи ръце в кормилото, вперил поглед в тира, който пълзеше пред тях през последните три километра.
— Ще прочеша канала — обеща той. — Първо между Буренсхулт и пристанището. После на изток от Бурен. Шлюзовете са вече чисти, но…
— Тинята?
— Да. И тогава нямаме почти никакъв шанс. Ако екскаваторът не е погребал всичко в езерото. Понякога го сънувам тая проклета машина, събуждам се посред нощ и псувам. Жена ми мисли, че съм луд. Горката — Алберг наби спирачки пред полицейското управление.
Мартин Бек го изгледа с внезапно проболо го чувство на завист, недоверие и респект.
Десет минути по-късно Алберг седеше зад бюрото си, както винаги по риза, и говореше с криминално-техническия отдел. Междувременно в стаята влезе Ларшон, ръкува се и въпросително повдигна вежди. Алберг остави слушалката.
— Няколко капки кръв по дюшека и килима. По-точно четиринайсет. Продължават да анализират.
Ако тези петънца от кръв не се бяха намерили, щяха да смятат теорията за каюта номер А 7 като местопрестъпление за несъстоятелна.
Комисарят дори не забеляза тяхното облекчение. Дължината на вълната, по която протичаше безмълвната им комуникация, му беше неизвестна. Той пак повдигна вежди и попита:
— Това ли беше всичко?
— Няколко стари отпечатъка от пръсти — допълни Алберг. — Не много. Там чистят добре.
— Областният управител е на път за насам — съобщи Ларшон.
— Винаги е добре дошъл — вдигна рамене Алберг.
— Само това ни липсваше — намръщи се Ларшон.
Мартин Бек замина в 17,20 през Мьолби. Пътят му отне четири часа и половина и през цялото време той работеше над писмото до Америка. Когато пристигна в Стокхолм, концепцията му беше готова. Не бе съвсем доволен, но нямаше значение. За да спести време, взе такси до „Николай“5, зае на заем една от стаите и написа писмото на машина. Докато го четеше, чуваше как пияниците хъркат и псуват, а един старшина им говореше:
— Спокойно, момчета, само спокойно.
За пръв път от доста време насам той си спомни за времето, когато патрулираше и колко дълбоко ненавиждаше цялата тази съботна история.
В единайсет без четвърт беше пред пощата на „Васагатан“. Металният капак на пощенската кутия се затвори с трясък.
Помъкна се на юг в ръмящия дъжд, покрай хотел „Континентал“ и новия супермаркет. На ескалатора в метрото мислеше за Кафка и се питаше дали този мъж, когото не познава, ще разбере какво има предвид.
Мартин Бек бе уморен и заспа още на спирка „Шлюза“, твърдо убеден, че няма да слиза преди последната спирка.
12.
Една сутрин десет дни по-късно на бюрото на Мартин Бек лежеше писмото-отговор от Америка. Той го видя още преди да е затворил вратата зад гърба си. Докато окачваше палтото си, зърна собственото си лице в огледалото до закачалката. Беше бледо и сивкаво, с тъмни торбички под очите и причината вече не беше някаква инфлуенца, а липсата на сън. Разкъса големия кафяв плик и измъкна два протокола от разпит, едно написано на машина писмо и лист хартия с биографични данни. Любопитно прелисти документите, но потисна импулса си да ги прочете веднага. Вместо това отиде при машинописките и поиска светкавичен превод в три копия.
От канцеларията се качи един етаж по-горе, отвори вратата и се озова при Колберг и Меландер. Те сядаха всеки на бюрото си, работеха гръб срещу гръб.