— Карл-Оке Ериксон-Столт — каза Меландер. — Помниш ли го?
Мартин Бек се замисли.
— Огнярят на „Диана“, него ли имаш предвид? Така ли се казваше?
— Сега се нарича Ериксон. Преди две години и половина се е наричал Ериксон-Столт. Когато е бил осъден на една година затвор, защото прелъстил момиче, което нямало и тринайсет години. Не си ли спомняш? Един як, дългокос, нахален тип.
— Да, мисля, че си спомням. Сигурен ли си, че е същият?
— Проверих в моряшкото представителство. Същият е.
— Не помня точно какъв беше. Не живееше ли в Сунобюберг?
— В Хагалунд. При майка си. Станало е един ден, когато майката била на работа, той тогава не е работел. Завел дъщерята на портиера у тях. Нямала още тринайсет години и по-късно се оказало, че била със забавено развитие. Накарал я да пие — мисля, че ракия и плодов сок, и когато била достатъчно пияна, я изнасилил.
— Май че родителите й съобщиха за него.
— Да, аз бях този, който го прибра. По време на разпита се опита да се прави на интересен и твърдеше, че момичето го предизвикало и само си поискало. Тя не изглеждаше дори ден повече от единайсетгодишна, съвсем дете за своята възраст. Лекарят, който я прегледа, се опасяваше, че ще има последици от шока, но повече не знам. Във всеки случай Ериксон получи една година затвор.
Мартин Бек почувства смразяващи спазми в стомаха само като си помисли, че същият човек е бил на борда на „Диана“ заедно с Роузана.
— Къде е сега? — попита той.
— На финландски товарен кораб, „Калайоки“. Ще разбера къде се намира в момента.
В мига, в който Меландер затвори вратата, Мартин Бек вдигна слушалката и се обади в Мутала.
— Трябва да го хванем — въодушеви се Алберг. — Обади се веднага, щом получите нещо от параходството. Искам го тук дори ако трябва да преплувам и да го хвана сам. Другият огняр също е нает на някакъв кораб, но скоро ще разбера и за него. Освен това трябва да говоря пак с капитана. Оставил е морето и сега работи в „Електролукс“.
Приключиха разговора. Мартин Бек поседя неподвижен известно време, питайки се какво да прави. Внезапно стана нервно и бързо се качи един етаж по-горе.
Меландер тъкмо завършваше някакъв телефонен разговор, когато влезе в стаята му. Колберг не беше там.
— Този кораб, „Калайоки“, тъкмо е на път за Холмсунд. През нощта ще е на котва в Сьодерхамн. Параходството потвърди, че оня е на борда.
Мартин Бек се върна в стаята си и отново звънна в Мутала.
— Ще взема едно от моите момчета и тръгваме да го приберем — каза Алберг. — Ще ти се обадя, щом го доведем.
Настъпи пауза. После Алберг попита:
— Мислиш ли, че е той?
— Не знам. Може да е някаква случайност, разбира се. Виждал съм го само веднъж, преди около две години. Доста неприятен тип.
Останалата част от следобеда Мартин Бек прекара в кабинета си. Чувстваше се доста неработоспособен, но все пак успя да отхвърли някои задачи, които се бяха понатрупали. През цялото време мислеше за финландския параход, който плаваше към Сьодерхамн. И за Роузана Макгро.
Прибра се у дома и се опита да поработи над своя корабен модел, но скоро отново застина с подпрени на масата лакти и скръстени пред себе си ръце. Едва ли можеше да разчита да узнае нещо от Алберг преди следващата утрин и накрая си легна. Спа неспокойно и в пет часа вече беше буден.
Когато сутрешният вестник тупна на прага на антрето, той вече бе обръснат и облечен. Тъкмо четеше спортната страница и Алберг се обади.
— Прибрахме го. Държи се нахакано. Нищо не казва. Не мога да твърдя, че ми харесва. Впрочем говорих и с областния. Той каза, че ако е нужен експерт по разпитите, трябвало да те помоля да дойдеш. Смятам, че си нужен.
Мартин Бек погледна ръчния си часовник. Вече знаеше разписанието наизуст.
— Добре, ще успея за влака в седем и половина. Ще се видим. Чао.
Помоли таксито да го закара до Кристинеберг, откъдето взе папката с протоколите от разпитите. Пет минути преди седем и половина седеше във влака.
Карл-Оке Ериксон-Столт беше роден в община Катарина преди двайсет и три години. Бащата починал, когато бил на шест, и година по-късно майка му и той се преместили в Хагалунд. Единствено дете. Майката, шивачка на конфекция, го изхранвала, докато завършил училище. Единственият учител, който си спомни за него, смяташе, че бил добър и, общо взето, нормално развит, но скандалджия и инат. По-нататък работил на различни места, предимно като разносвач с велосипед и механик. Когато бил на осемнайсет, излязъл в морето — първото пътуване като юнга, а после като огняр. Корабното командване не съобщава нещо особено за него. Една година по-късно отново се върнал при майка си, която го издържала, докато след година държавата не сложила ръка върху него. През април миналата година бил освободен от Лонгхолмен.9