Мартин Бек беше прочел протокола от разпита предишния ден, но този път го проучи много внимателно. В папката имаше и заключение от съдебен психиатър. То бе кратко и в него се говореше за лабилност, летаргия и липса на емоционалност. Освен това Карл-Оке Ериксон-Столт имал психопатични отклонения и силно развито сексуално влечение — комбинация, която би могла да доведе до ненормални крайности.
От гарата Мартин Бек отиде направо в полицията и в единайсет без десет почука на вратата на Алберг. Вътре бе и комисарят Ларшон. Изглеждаха уморени и разтревожени и очевидно се зарадваха, че могат да прехвърлят топката другиму. Никой от тях не бе успял да откопчи и дума от Ериксон, като се изключи някоя и друга псувня.
Алберг прегледа папката. Когато я затвори, Мартин Бек попита:
— Откри ли другия огняр?
— Да, донякъде. Работи на германски кораб, който в момента е в Хок ван Холанд. Тази сутрин се обадих в Амстердам и разговарях с някакъв комисар, който знаеше малко немски. Трябва да чуеш моя немски. Доколкото съм разбрал, в Хага имало някакво момче, което говорело датски и можело да се справи с разпита. Ако и той ме е разбрал. В такъв случай ще знаем нещо утре.
Алберг поръча кафе. Мартин Бек изпи две чаши и каза:
— О кей, най-добре е да започваме. Къде ще седнем?
— В съседната стая. Има магнетофон и каквото там ти е нужно.
Ериксон изглеждаше горе-долу така, както си го спомняше Мартин Бек. Около един и осемдесет висок, слаб и върлинест. Дълго, кльощаво лице с косо разположени сини очи, засенчени от дълги извити мигли и плътни прави вежди. Дълъг прав нос, малка уста с тесни устни, отпусната брадичка. Косата му беше черна, дълга на врата и сресана на висок перчем на челото. Дълги бакенбарди и малки черни мустачки, които Мартин Бек не помнеше да е забелязал преди. Имаше лоша стойка — стоеше с повдигнати рамене и попревит гръб. Беше облечен с изпокъсани джинси, морскосиня куртка, черна кожена жилетка без ръкави и черни обувки с остри носове.
— Седнете — Мартин Бек кимна към стола от другата страна на бюрото. — Цигара?
Ериксон си взе една, получи огънче и седна. Пъхна цигарата в ъгъла на устата си, смъкна се в стола и преметна десния крак върху лявото си коляно. После подпъхна палци под колана и се загледа в стената над главата на комисаря.
Мартин Бек го разглежда известно време, включи магнетофона и започна да чете от папката:
— Ериксон, Карл-Оке, роден на двайсет и трети ноември хиляда деветстотин четиридесет и първа. Моряк, за последен път зачислен на финландския товарен кораб „Калайоки“. Домашен адрес Хагалунд, Солна. Вярно ли е това?
Ериксон направи слабо движение с глава.
— Попитах: вярно ли е това? Верни ли са данните? Отговорете — да или не.
Е.: Да, по дяволите.
Б.: Кога се записахте на „Калайоки“?
Е.: Преди три седмици.
Б.: Какво правехте дотогава?
Е.: Нищо особено.
Б.: Какво „нищо особено“ правихте?
Е.: Какво?
Б.: Къде живеехте, преди да се запишете на финландския кораб?
Е.: При един приятел в Гьотеборг.
Б.: Колко време живяхте там?
Е.: Няколко дни. Май че седмица.
Б.: А преди това?
Е.: При майка ми.
Б.: Работехте ли там?
Е.: Не, бях болен.
Б.: Какво беше заболяването ви?
Е.: Просто бях болен. Лошо ми беше, температура и такива работи.
Б.: Къде работехте, преди да се разболеете?
Е.: На един параход.
Б.: Как се казваше параходът?
Е.: „Диана“.
Б.: Какво работехте там?
Е.: Бях огняр.
Б.: Колко време бяхте на „Диана“?
Е.: Цялото лято.
Б.: От…?
Е.: От първи юли до средата на септември. После те престанаха. Оставят парахода, значи. Карат само лятно време. Напред-назад с тълпи глупави туристи. Смятах да се откажа по-рано, но приятелчето искаше да продължим, пък и имах нужда от мангизите.
След този словесен напън Ериксон изглеждаше напълно изтощен и потъна още по-дълбоко в стола.
Б.: Кое е приятелчето? Какво работеше на „Диана“?
Е.: Огняр. Бяхме трима. Аз, приятелчето и капитанът.
Ериксон се приведе напред и смачка цигарата в пепелника.
— Какъв е този кръстосан разпит, по дяволите? — изръмжа и отново се изтегна на стола. — Нищо не съм направил. Тъкмо си намери човек работа и всичко, и дойдат проклетите ченгета…