Б.: Ще отговаряте на моите въпроси. Познавахте ли други хора от екипажа?
Е.: Не и като започнах. Тогава познавах само приятелчето. Но после се срещаш и с другите. Доста са забавни тия, дето работят на палубата.
Б.: Срещахте ли се с момичета по време на пътуването?
Е.: Имаше само една мадама горе-долу прилична, но тя се хвана с капитана. Останалите бяха все бабички.
Б.: А пътниците?
Е.: Тях не ги виждах много-много. Въобще не съм виждал мадами.
Б.: На смени ли работехте тримата в машинното?
Е.: Да.
Б.: Спомняте ли си да се е случило нещо необикновено на борда през изминалото лято?
Е.: Не, какво необикновено?
Б.: Някое пътуване, което да не е било като другите? Например машината да се е развалила?
Е.: Е, да, разбира се. Счупи се една тръба. Хвърлихме котва в Сьодершьопинг за ремонт. Мина доста време. Но не беше моя грешката, че моторът спря. Освен това точно тогава не бях на работа. Лежах и си почивах.
Б.: А когато потеглихте от Сьодершьопинг? Работехте ли тогава?
Е.: Да. И преди това. И тримата работехме като дяволи, за да тръгне коритото. Работихме цяла нощ, а после аз бях на смяна и целия ден. Аз и капитанът.
Б.: Кога през деня ви свърши смяната?
Е.: Деня след Сьодершьопинг ли? Ами доста късно следобеда.
Б.: Какво правехте, когато бяхте свободен?
Ериксон впери празен поглед в Бек и не отговори.
Б.: Какво правихте, след като приключихте работа същия ден?
Е.: Нищо.
Б.: Все нещо трябва да сте правили. Какво?
Същият празен поглед.
Б.: Къде се намираше параходът, когато бяхте свободен?
Е.: Откъде да знам? Някъде на Роксен.
Б.: Какво правихте, когато ви свърши смяната?
Е.: Нали казах — нищо.
Б.: Нещо трябва да сте правили. Срещнахте ли се с някого?
Ериксон изглеждаше обзет от безкрайна досада и поглади обраслия си врат.
Б.: Помислете. Какво правихте?
Е.: Какви са тия приказки? Какво си мислите, че може да прави човек на тая шибана лодка? Да ритам топка? Тая проклетия лежеше, затънала в тинята. Не, братче, на такава черупка можеш само да плюскаш и да къртиш.
Б.: Срещнахте ли някого този ден.
Е.: Разбира се, срещнах Бриджит Бардо. Откъде, майната му, да знам кого съм срещнал? Това беше отдавна.
Б.: О кей, почваме отново. Миналото лято, когато работехте на туристическия параход „Диана“, запознахте ли се с някого? С някого от пътниците?
Е.: Не съм се срещал с никакви пътници. Впрочем забранено ни беше да се срещаме с тях. Дори и да можех, нямах никакво желание. Тълпа тъпи туристи. Изобщо не ме интересуваха.
Б.: Как се казваше приятелчето, с което работехте на „Диана“?
Е.: Защо? Абе, за какво става дума? Нищо не сме направили.
Б.: Как се казваше?
Е.: Рофе.
Б.: Име и презиме.
Е.: Рофе Шьоберг.
Б.: Къде е сега?
Е.: На някакъв „германец“. Не знам къде е. Може и да е в Куала Лумпур. Не знам, по дяволите!
Мартин Бек се предаде. Изключи магнетофона и се изправи. Ериксон полека започна да се разгъва, за да стане от стола.
— Стой си на мястото! — кресна Мартин Бек. — Ще седиш, докато ти кажа!
Обади се на Алберг, който само след пет секунди беше на вратата.
— Стани! — нареди Мартин Бек и излезе пръв от стаята.
Когато Алберг се върна в канцеларията си, Мартин Бек седеше на бюрото. Вдигна очи и сви рамене.
— Хайде да вървим да хапнем — рече той. — После ще опитам пак.
15.
Още в осем и половина на другата сутрин Мартин Бек нареди да повикат Ериксон. За трети път. Разпитът продължи два часа със същия слаб резултат, както през предишните два дни.
Когато Ериксон се изсули през вратата, придружен от млад полицейски сержант, Мартин Бек включи магнетофона на превъртане и повика Алберг. Двамата изслушаха записа в мълчание, прекъсвано само от време на време от кратките коментари на Мартин Бек.
Няколко часа по-късно отново седяха в стаята на Алберг.
— Е, как мислиш?
— Не е той — отговори Мартин Бек. — Почти съм сигурен. Преди всичко не е достатъчно умен, за да играе някаква роля. Чисто и просто не разбира за какво става дума, той е извън играта.
— Може би си прав — вдигна рамене Алберг.
— Освен това има нещо, което, разбира се, може да се припише единствено на така наречената интуиция, но все пак съм убеден. Вече познаваме малко Роузана, нали?
Алберг кимна.
— Изключително ми е трудно да приема, че тя по собствена воля ще се даде на такъв като Карл-Оке Ериксон.
— Правилно. Искало й се е, но не с кой да е. Но кой казва, че го е направила доброволно?
— Аз. Така трябва да е станало. Срещнала е някого и го е пожелала и когато се е стигнало до „онова“, тя е осъзнала грешката си, но е било късно. Не е бил Карл-Оке Ериксон обаче.