— Някои можем да зачеркнем отсега. С това се занимават Колберг и Меландер. Имат гигантски материал. Методът на изключването, както казва Меландер, и подозира всички, включително малки деца и учителки по ръкоделие.
Мартин Бек млъкна и погледна Алберг, който седеше със сведена глава и разглеждаше ноктите на пръстите си. Изглеждаше точно толкова потиснат, колкото Мартин Бек, когато разбра, че разпитът на Ериксон не води доникъде.
— Разочарован ли си? — попита.
— Трябва да си призная, че да. По едно време ми се струваше, че сме успели, а сега се оказва, че ни остава още толкова.
— Все пак мръднахме малко. Благодарение на Кафка.
Телефонът иззвъня и Алберг се хвърли към него. Дълго време мълчеше със слушалка, притисната до ухото. После внезапно извика:
— Я, я, их бин хийр. Алберг хийр.
— Амстердам — прошепна на Мартин Бек и той дискретно напусна стаята.
Докато си миеше ръцете, мислеше: „ан, ауф, хинтер, ин, небен, юбер, унтер, фор, цвишен“, спомняйки си сладникавата миризма в една стая преди много години, кръгла маса със зелена покривка и стара учителка с разпарцаливена немска граматика в дебелите си ръце. Когато се върна, Алберг тъкмо оставяше слушалката.
— Ама че дяволски език! Шьоберг го нямало на кораба. Зачислил се в Гьотеборг, но въобще не се е качвал на борда. Оттук нататък да му мислят в Гьотеборг.
Във влака Мартин Бек заспа. Събуди се тъкмо когато пристигаше на Централна гара. Но съвсем разбуден беше вече в леглото си в Багармосен.
16.
В пет и десет Меландер барабанеше по вратата. Изчака пет секунди, преди да покаже мрачната си дълга физиономия в процепа и да каже:
— Смятам да си тръгвам. Става ли?
Нямаше формална причина да пита, но тази процедура се повтаряше всеки ден. За сметка на това пък никога не съобщаваше за пристигането си сутрин.
— Разбира се — отвърна Мартин Бек. — Доскоро.
След малко прибави:
— Благодаря ти за днес.
Мартин Бек остана, вслушвайки се в отмирането на работния ден. Най-напред замлъкнаха телефоните, после пишещите машини, постепенно замираха гласовете и накрая стъпките по коридорите.
В пет и половина звънна у дома.
— Да те чакаме ли за вечеря?
— Не, вечеряйте без мен.
— Ще закъснееш ли?
— Не знам. Възможно е.
— Не си виждал децата цяла вечност.
Без съмнение ги беше видял и чул само преди девет часа, тя знаеше това толкова добре, колкото и той.
— Мартин?
— Да.
— Звучиш странно. Случило ли се е нещо особено?
— Не, ни най-малко. Имаме много работа.
— Това ли е всичко?
— Разбира се.
Както обикновено. Мигът беше отминал. Няколко обикновени фрази и край на разговора. Притискаше слушалката до ухото си и чуваше как тя затваря телефона. „Клик“ — и куха тишина, сякаш се намираше на хиляди километри оттук. Минаха години, откакто бяха разговаряли.
Сбърчи чело, въздъхна и погледът му се плъзна по документите върху масата. Всеки от тях имаше да каже нещо за Роузана Макгро и последните денонощия от нейния живот. В това беше сигурен. И все пак не му казваха нищо.
Да се чете всичко отначало изглеждаше напълно безсмислено, но вероятно трябваше да го направи сега и тук. Реши да започне.
Протегна ръка за цигара, но кутията беше празна. Хвърли я в кошчето за боклук и потърси друга в сакото. Последните седмици пушеше двойно повече от нормалното и това се отразяваше както на портфейла, така и на гърлото му. Явно беше изразходвал всичките си резерви, защото във вътрешния си джоб намери нещо, което в първия миг не разпозна.
Странният предмет беше картичка, купена в павилион за цигари в Мутала. Представляваше стълбите към шлюза в Буренсхулт, погледнати отгоре. В дъното се виждаха морето и вълноломът и най-близко до камерата двама мъже, които тъкмо се канеха да отворят вратите на шлюза за насочващ се към тях кораб. Вероятно фотографията е била стара, защото подобни кораби вече не съществуваха. Казваше се „Астреа“ и отдавна е бил предаден за унищожаване в някое пристанище.
Но когато фотографът от „Алмквист и Кьостер“ е посетил Мутала, е било лято и внезапно той си спомни тръпчивия свеж дъх на цветя и мокра зеленина.
Мартин Бек дръпна едно чекмедже и извади лупата си. Имаше формата на черпак и в дръжката й бе монтирана електрическа батерия. Като се натиснеше едно копче, обектът се осветяваше от 2,5-ватова крушка. Снимката беше с добро качество и той ясно можеше да различи шкипера върху мостика на левия борд и някои пътници, струпани по релинга. Носовата част на кораба беше задръстена с някакви товари — още едно доказателство, че снимката може да е всичко друго, но не и направена скоро.