Роузана (Роман за едно престъпление)

Тъкмо премести погледа си няколко сантиметра надясно, когато Колберг стовари юмрука си върху вратата и се напъха вътре, изненадващ като гръмотевица навръх Коледа.

— Чао, уплаших ли те?

— Смъртоносно — намръщи се Мартин Бек, чувствайки как сърцето му не може да укроти пулса си.

— Още ли не си си тръгнал?

— Как не, вече съм си на третия етаж в Багармосен и ям каша.

— Знаеш ли как момчетата от нравствената му викат на този инструмент? — Колберг посочи лупата.

— Не.

— Впрочем кога ще ни плащат заплатите?

— Надявам се утре.

Колберг се стовари в креслото за посетители.

— Значи оня гамен, дето ходи да го предъвкваш, се оказа празен билет, а?

— Не е бил той.

— Хайде де, закълни се.

— Няма.

— Чувстваш ли се сигурен?

— Да.

— Е, това ми стига. Като си помислиш, все трябва да има някаква разлика между това да се нахвърлиш върху едно пияно дванайсетгодишно момиче и да изнасилиш и убиеш зряла жена.

— Да.

— Впрочем тя никога не би се навила на такъв кретен. Не и ако съм си научил добре урока от моя Кафка.

— Не — каза убедено Мартин Бек, — нямаше да го направи.

— А нашият човек в Мутала? Беше ли разочарован?

— Алберг? Да, малко. Но е упорит. Между другото, какво каза Меландер?

— Нищо. Познавам този дявол още от казармата и единственото, което го оживяваше, беше като даваха цигари с купони. — Колберг извади черен бележник и замислено го запрелиства. — Докато те нямаше, минах цялата история още веднъж. После се опитах да направя някакво обобщение.

— Да?

— Например запитах се за онова, което ще ни запита утре Хамар: какво знаем?

— И как си отговори?

— Чакай малко, по-добре е ти да отговориш. Какво знаем за Роузана Макгро?

— Някои неща. Благодарение на Кафка.

— Правилно. Смея дори да кажа, че знаем най-същественото за нея. По-нататък, какво знаем за самото убийство?

— Имаме местопрестъплението. Знаем горе-долу как и кога е станало.

— Наистина ли знаем къде е станало?

Мартин Бек забарабани с пръсти по бюрото, сетне отговори:

— Да. В каюта № А7 на борда на „Диана“

— Изглежда, че кръвната група съвпада, но това никога не е достатъчно за предявяване на обвинение.

— Не, но поне това знаем — възрази Мартин Бек.

— О кей, ще се престорим, че знаем. А кога?

— На четвърти юли вечерта. След падането на нощта. Във всеки случай след вечерята, която е завършила в осем. Вероятно някъде между девет часа и полунощ.

— А как? Да, нали имаме заключението от аутопсията. Можем също да предположим, че се е съблякла сама. Доброволно. Или под смъртна заплаха, но това не ми се вижда вероятно.

— Наистина.

— И като последно, но не без значение — какво знаем за извършителя?

Колберг си отговори сам след около двайсет секунди:

— Че извършителят е садист и сексуален маниак.

— Че извършителят е мъж — добави Мартин Бек.

— Да, най-вероятно. И доста силен. Роузана Макгро хич не е била загубена.

— Знаем, че е бил на борда на „Диана“.

— Да, ако изхождаме, че предишните ни версии са били правилни.

— Че спада към две определени групи — пътниците или екипажа.

— Наистина ли сме сигурни в това?

В стаята настъпи тишина. Мартин Бек масажираше слепоочията си с крайчеца на пръстите. Накрая рече:

— Би трябвало да е така.

— Би трябвало?

— Да.

— Добре, така да бъде. Затова пък не знаем нищо за външния му вид и националност. Нямаме отпечатъци от пръсти и въобще нищо, което да го обвърже с престъплението. Не знаем дали е познавал Роузана Макгро преди, естествено не знаем откъде е, къде е отишъл и къде се намира в момента.

Сега вече Колберг беше напълно сериозен.

— Знаем адски малко, Мартин — продължи той. — Дори не знаем със сигурност дали Роузана Макгро не е слязла от кораба в Гьотеборг жива и здрава. Минавало ли ти е през ума, че тя наистина може да го е направила? Че някой й е отнел живота едва след това? Някой, който е знаел откъде идва и който е пренесъл тялото й обратно в Мутала и го е хвърлил в морето?

— Мислил съм за това. Много е абсурдно, не става.

— Докато не наредим пасианса на тези няколко дни, теоретически е вероятно. Дори да не отговаря на разума. И дори да успеем да докажем — ама наистина да докажем, — че тя не е пристигнала в Гьотеборг, съществува още една възможност. Че е слязла на брега при шлюзовете в Буренсхулт и е попаднала на някой луд, който се е криел в храстите.