За половин минута настана тишина.
— Освен онзи кретен Ериксон… Дявол да го вземе, все пак беше късмет, че успя да задържиш това говедо. Ти въобще слушаш ли ме? Чу ли какво казах?
— Разбира се — отвърна Мартин Бек разсеяно. — Разбира се, че чувам.
И това беше истина. Той слушаше внимателно. Но през последните минути гласът на Колберг сякаш все повече се отдалечаваше. Две напълно различни идеи проблеснаха някъде в съзнанието му. Едната беше асоциация с нещо, което някой някога беше казал, но тя незабавно потъна в тинята на незавършените и забравени мисли. Втората бе по-сигурна, един нов и доколкото си представяше, възможен за реализиране план.
— Трябва да е срещнала някого на борда — рече той на себе си.
— Ако не е било самоубийство — додаде Колберг с унила ирония.
— Някой, който не е смятал да я убива, поне не в самото начало, затова не е имал и причина да се крие…
— Естествено, нали това смятаме, но какво ще ни помогне, ако…
Мартин Бек съвсем ясно видя една сцена от последния си юлски ден в Мутала. Пияният, който завъртя екскаватора и го насочи към пристанищния басейн.
Той се изправи, взе старата пощенска картичка и се загледа.
— Ленарт, колко фотоапарати са щракали през тези дни? Най-малко двайсет и пет, дори трийсет, а може би и четирийсет. На всеки шлюз имаше народ, който тичаше насам-натам, за да снима парахода или да се снимат един друг. Днес от това пътуване има залепени снимки поне в двайсет или трийсет семейни албума. Всякакъв вид — първите са били направени в Ридархолмен, а последните в Лила Бомен. Да кажем, че двайсет души са експонирали по трийсет кадъра всеки в продължение на три денонощия. Това е, грубо пресметнато, по една филмова ролка на човек. Някои може да са снимали и с камера. Ленарт, трябва да има поне шестстотин фотографии… разбираш ли… шестстотин снимки. Може би хиляда.
— Да — бавно изрече Колберг, — разбирам какво имаш предвид.
17.
— Това, разбира се, ще е гигантска работа — каза Мартин Бек.
— Не по-малка от тази, с която и сега се занимаваме — възрази Колберг.
— Може да е налудничава идея, може изцяло да бъркам.
Това беше игра, която двамата играеха вече дълго време. Мартин Бек се съмняваше и имаше нужда от поддръжка. Предварително знаеше отговора, който щеше да получи, и на всичкото отгоре знаеше, че и Колберг съзнава това.
— Може да излезе нещичко — рече упорито Колберг. И след няколко секунди добави: — Освен това вече имаме някои неща подръка. Знам къде са с някои изключения, а с повечето вече имахме контакт.
Колберг можеше понякога с лекота да звучи убедително. Това си беше един от неговите специалитети.
След малко Мартин Бек попита:
— Колко е часът?
— Седем и десет.
— Има ли някой, който живее наоколо?
Колберг проучи бележника си.
— По-близо, отколкото предполагаш — в Нор Меларстранд10. Пенсиониран полковник и бабичката му.
— Кой е бил при тях? Ти?
— Меландер. Мили хора, каза той.
— Това ли е всичко?
— Да.
Асфалтът беше мокър, лъскав и хлъзгав и Колберг тъжно ругаеше, докато колата занасяше на площад „Линдхаген“. След три минути пристигнаха.
Отвори им жената на полковника.
— Аксел, тука са двама господа от полицията — изкрещя тя към вътрешността на жилището.
— Помоли ги да влязат — изрева полковникът. — Или смяташ, че трябва да изляза на течението на стълбите?
Мартин Бек изтръска водата от шапката си и влезе. Колберг с трескава енергия избърса обувките си на изтривалката.
— Време само за маневри — кресна полковникът. — Господа, извинете, че не ставам.
На ниската масичка пред него бяха наредени неизиграна партия домино, тумбеста чаша за коняк и бутилка „Реми Мартен“. На два метра телевизорът предаваше с най-високия възможен звук епизод от сериала за семейство Джетсън, което и при нормални обстоятелства пресъздаваше своето ежедневие оглушително.
— Време за маневри, както казах. Искате ли коняк, господа? Само това помага.
— С кола съм — прогърмя гласът на Колберг, впил гробовен поглед в бутилката.
Трябваше да минат десетина секунди, докато Мартин Бек осъзна дълга си за солидарност. Той също поклати глава.