— Мразя да тегля пари — повтори тя. — Почнеш ли да теглиш, това е началото на края.
Той извади наново банкнотата, сгъна я, обърна се и я постави на кухненската маса.
— Приготвила съм ти чантата — каза тя.
— Благодаря.
— Пази си гърлото. Много е коварно в този сезон, особено през нощта.
— Да.
— Ще вземеш ли и онзи отвратителен пищов?
„Не, да. Дъра, бъра, два чадъра“ — мислеше Мартин Бек.
— На какво се смееш? — попита тя.
— На нищо.
Влезе в дневната, отключи чекмеджето на скрина и взе пистолета. Сложи го в джоба на чантата и щракна закопчалката.
Пистолетът беше обикновен 7,65-милиметров валтер, произведен в Швеция по лиценз. В общи линии не вършеше работа и стреляше много лошо.
Излезе в антрето и си облече шлифера. Стоеше с шапка в ръка.
— Няма ли да се сбогуваш с Ролф и малката?
— Смешно е да наричаш дванайсетгодишно момиче малката.
— Мисля, че е сладко.
— Жал ми е да ги будя. Освен това знаят, че ще пътувам.
Той си сложи шапката.
— Довиждане засега. Ще се обадя.
— Довиждане и умната.
Стоеше на перона в метрото, чакаше влака и си мислеше, че няма нищо против да се махне замалко от къщи въпреки полуготовия макет на кораба „Дания“.
Мартин Бек не беше шеф на комисията по убийствата и нямаше никакви аспирации да става такъв. Дори понякога се питаше дали въобще трябваше да става комисар, макар че единственото, което можеше да попречи на това, би било неговата смърт или някоя по-сериозна служебна грешка. В държавната полиция той беше първи криминален асистент, назначен в Кралската комисия по убийствата преди осем години. Някои смятаха, че е най-способният следовател в страната.
В полицията беше прекарал половината си живот. На двайсет и една започна в полицейската станция в Якобс и след шест години като патрулиращ полицай в различни райони на Стокхолм-град премина през асистентския клас на Държавното полицейско училище. Беше един от най-добрите в класа и със завършването на курса вече бе криминален асистент. Тогава беше на двайсет и осем.
Същата година почина баща му и за да се грижи за майка си, той се премести от стаята под наем в Клара1 обратно в родителския дом в Сьодер2. Лятото се запозна с жена си. Тя наемаше виличка заедно с една приятелка на остров в архипелага, където той попадна с малкия си платноход. Влюби се силно и есента, когато вече очакваха дете, се ожениха в кметството и Мартин се премести в малкия й апартамент в Кунгсхолмен3.
Година след раждането на дъщерята почти нищо не бе останало от веселото и жизнерадостно момиче, в което се бе влюбил, и бракът им потъна в меланхолия.
Мартин Бек седеше на зелената пейка във вагона на метрото и зяпаше през замъгления от дъжда прозорец. Мислеше вяло за брака си, но щом усети, че му става жал за самия него, измъкна вестника от джоба на шлифера и се опита да се съсредоточи върху уводната статия.
Изглеждаше уморен, загорялата му кожа жълтееше в сивата дрезгавина. Лицето му бе слабо, с широко чело и яка брадичка. Устата под късия прав нос бе тънка и широка, с две дълбоки бръчки край устните, но щом се усмихнеше, белваха здравите му зъби. Тъмната му вчесана назад коса с идеално прав път още не бе посивяла, а погледът на сивосините му очи бе ясен и спокоен. Беше слаб, но не особено висок и леко прегърбен. Намираха се жени, според които бе красив, но повечето смятаха външния му вид за обикновен. Никога не се обличаше натрапчиво, по-скоро дискретно.
Въздухът в купето беше задушен и потискащ и той усети леко замайване, което често му се случваше в метрото. Щом влакът навлезе в централната спирка, той вече беше при вратите с чанта в ръка. Ненавиждаше да пътува с метрото, но тъй като още по-малко харесваше да пътува с кола, а мечтаният апартамент във вътрешността на града все още бе само блян, той бе принуден да ползва това транспортно средство.
Експресният влак за Гьотеборг тръгваше в седем и половина от Централна гара. Мартин Бек попрелисти вестника, но не намери нито ред за убийството. Обърна на културната страница и се зачете в статията на антропософа Рудолф Щайнер, но още в Стувста вече спеше.
Събуди се точно за смяната на влака в Халсберг. Оловният вкус в устата му се бе върнал и така и не изчезна въпреки трите чаши вода.
В Мутала пристигна в десет и половина, вече не валеше. Понеже идваше тук за пръв път, в будката до гарата попита как да стигне до градския хотел, като същевременно си купи пакет „Флорида“ и местния вестник.