Выбрать главу

Могъщ, обрасъл с бели косми показалец, увеличен от лупата, сочеше жената със сандалите и широката жълта рокля.

Мартин Бек пое дъх да каже нещо, но Колберг бе по-бърз.

— Какво? — учуди се полковникът. — Дали съм сигурен? Разбира се, че съм сигурен, по дяволите! Тя седя поне пет-шест пъти на нашата маса. Помня, че изобщо не каза нищо.

— Но…

— Разбира се, вашият колега ни показа няколко портрета, но нали разбирате, не е лицето, което си спомням. Помня роклята. Или казано по-точно, не дори и самата рокля.

Той изви тялото си наляво и заби грамадния си пръст в гърдите на Мартин Бек. Болката беше непоносима.

— Деколтето — изрече с гръмогласен шепот.

18.

Часът беше единайсет и петнайсет и те отново седяха в канцеларията в Кристинеберг. Вятърът се беше усилил и мяташе пръски дъжд по стъклата на прозорците.

Двайсетте фотографии лежаха пръснати пред Мартин Бек. Беше отделил деветнайсет от тях настрана и може би за петдесети път се втренчваше в Роузана Макгро през светлия кръг на увеличителното стъкло. Видът й беше точно такъв, какъвто си я беше представял хиляди пъти. Погледът й сякаш беше насочен нагоре, вероятно към църквата на Ридархолмен. Изглеждаше здрава, отпусната и напълно не съзнаваше, че й оставаха трийсет и шест часа живот. Вляво от нея се виждаше каюта № А 7. Вратата беше отворена, но на снимката не личеше как изглежда отвътре.

— Ясно ли ти е какъв късмет извадихме днес? — попита Колберг. — За пръв път през цялото това проклето разследване. Винаги ти излиза късметът, рано или късно. Този се позабави доста.

— Но не може да се каже същото и за нейния.

— Искаш да кажеш, че е попаднала на една маса с двама глухи пънове и три полуслепи бабички? Е, това не е лош късмет, просто си е законът за всемирната гадост. Ще те откарам. Или ще ползваш чудния обществен транспорт?

— Трябва първо да изпратим телеграма на Кафка. Другите писма ще напишем утре.

След половин час бяха готови. Колберг караше бързо и нервно в проливния дъжд, но Мартин Бек въобще не реагираше, въпреки че по принцип винаги му ставаше лошо в автомобил. Не промълвиха и дума през целия път. Чак пред къщата в Багармосен Колберг се поотърси и каза:

— Така. Сега трябва да си легнем и да помислим за всичко това.

В жилището беше тихо и тъмно, но когато минаваше покрай стаята на дъщеря си, чу приглушена музика от радиото. Сигурно лежеше с транзистора под възглавницата. Едно време и той четеше романи за морски приключения с фенерче под завивката.

На кухненската маса имаше хляб, масло и сирене. Той си направи сандвич и потърси бира в хладилника. Нямаше. Изяде оскъдната си вечеря прав до мивката и я поля с чаша мляко.

После се прибра и си легна много внимателно. Жена му се обърна в съня си и се опита да каже нещо. Той лежеше по гръб, сдържайки дъх. След няколко минути дишането й стана равномерно. Той се отпусна, затвори очи и се замисли.

Роузана Макгро се появи още на първите снимки. Освен това тези снимки ясно идентифицираха другите — двамата пенсионирани военни, жените им и вдовицата Либенайнер. Той спокойно можеше да разчита поне на още трийсет или четирийсет колекции, повечето по-големи от тази. Трябваше да бъде изровен всеки негатив, всеки фотограф, най-прецизно да се разпознае всеки или всички от снимките. Това чисто и просто щеше да свърши работа — най-сетне последното пътуване на Роузана Макгро щеше да бъде изяснено. Ще го имат пред себе си като на филм.

Много зависеше от Кафка и как той щеше да открие осем домакинства, пръснати по целия северноамерикански континент. Американците са разточителни в снимането, нали са прочути с това? Пък и ако някой друг освен убиеца е бил в контакт с жената от Линкълн, най-вероятно е да бъде неин земляк. Може би убиецът въобще трябва да се търси сред нейните сънародници? Може би един ден щеше да седи със слушалка до ухото си и да чува гласа на Кафка през адската шумотевица: „Йеа, застрелях този кучи син!“

По средата на тази мисъл Мартин Бек заспа, много по-неочаквано и по-бързо от обикновено.

На другия ден също валеше, дъждът се лееше на сиви струи и последните жълти листа тъжно се блъскаха в стените на къщите и в стъклата на прозорците.

Сякаш достигнат от нощните мисли на Мартин Бек, Кафка изстреля лаконична телеграма: „Изпрати колкото се може повече материал.“

Два дни по-късно Меландер, който никога нищо не забравяше, извади лулата от устата си и разсеяно каза: