— Уди Милденбергер се намира в Хайделберг. Бил е там през цялото лято. Искаш ли го за разпит?
Мартин Бек се поколеба пет секунди.
— Не.
Тъкмо да добави „запиши адреса“, но се въздържа в последния момент, вдигна рамене и слезе в своята стая.
През тези дни все по-често се случваше да няма какво да прави. Разследването беше навлязло в стадий, където нещата се движеха почти от само себе си, като същевременно се разпростираха по цялото земно кълбо, също като в едновремешен старомоден роман. От Алберг в Мутала горещата линия достигна до него в Кристинеберг, оттам се разпростря ветрилообразно по редица точки от картата, от Нордкап на север до Дюрбан на юг и Анкара на изток. Безспорно най-важната контактна линия водеше до канцеларията на Кафка в Линкълн, близо десет хиляди километра на запад. Оттам се разклоняваше до места с различно географско положение на американския континент.
Възможно ли е при този огромен апарат на разположение да не може да проследи и обкръжи един убиец? За съжаление логичният отговор беше да. Мартин Бек имаше болезнени спомени от разследването на друго сексуално убийство. Беше извършено в мазе в едно от предградията на Стокхолм, тялото беше открито почти веднага и полицията е била на местопрестъплението след по-малко от час. Няколко души бяха видели убиеца и го описаха най-подробно, мъжът беше оставил следи от стъпки, фасове, клечки кибрит и дори беше изгубил някои предмети. Но не успяха да го хванат. Освен това отношението му към жертвата сочеше за изключително специална перверзност. Постепенно оптимизмът им се превърна в безсилие, всички следи сякаш потъваха в земята. Седем години по-късно същият мъж бе направил опит за изнасилване в съвсем различна част от страната и бе хванат на местопрестъплението. По време на разпита той внезапно рухна и си призна всичко.
Но за един от по-възрастните му колеги това бе от решаващо значение. Добре си спомняше, че месец след месец, година след година, дълго след като разследването бе приключено и оставено настрана, той седеше в канцеларията си по цели нощи, зает да прелиства за петстотин или за хиляден път всички протоколи и свидетелски показания. Колко пъти го беше срещал в най-неочаквани ситуации и на най-необичайни места, когато би трябвало да е в отпуск или във ваканция, непрекъснато на лов за нови и нови доказателства по следствието, което се бе превърнало в трагедията на неговия живот. Постепенно той се разболя, пенсионираха го преждевременно по болест и въпреки това не се предаде. Накрая настъпи денят на развръзката, когато някакъв тип, който преди не е бил осъждан или дори подозиран за някакво престъпление, внезапно избухна в плач пред смаяния областен прокурор в Халанд и призна убийство чрез удушаване със седемгодишна давност. Тогава всъщност беше хвърлена ярка светлина върху всички предположения и невероятни съвпадения, които са пречели на полицията веднага да хване убиеца. Но Мартин Бек се питаше понякога дали закъснялото разрешаване на случая би могло да донесе покой на стария криминалист.
Такива ми ти работи. И все пак жената от мазето в никакъв случай не би могла да има нещо общо с Роузана Макгро — някаква запусната, шляеща се човешка отрепка, чиято асоциалност бе толкова неоспорима, колкото и жалкото съдържание на ръчната й чанта.
Мартин Бек много мислеше за това, докато очакваше нещо да се случи.
В Мутала Алберг бе погълнат от това да дразни държавната инспекция с настоятелните си молби да бъде преровен всеки сантиметър от канала, а всеки отделен квадратен метър от дъното на езерото да се претърси старателно от водолази. Той рядко се свързваше с Мартин Бек, но последният очакваше всеки миг телефонът да звънне.
След седмица пристигна нова телеграма от Кафка. Текстът беше загадъчен и зашеметяващ: „Всеки момент ще можете да си починете.“
Мартин Бек се обади на Алберг:
— Казва, че щяло да ни просветне всеки момент.
— Което за мен означава, че трябва да се стегнем — отговори Алберг.
Колберг погледна на нещата от съвсем друга страна:
— Човекът е слабоумен. Страда от мания, която се нарича интуиция.
Меландер изобщо нищо не каза.
След десетина дни вече разполагаха с петдесетина готови снимки, а за копиране бяха предадени три пъти повече. Много от копията бяха с лошо качество и успяха да открият Роузана Макгро само на две от тях. И двете бяха направени на кея на Ридархолмен и тя все така си стоеше сама на десния борд на палуба А, на един-два метра от своята каюта. На една от снимките се беше навела и почесваше дясната си китка, но това беше всичко. Иначе успяха да идентифицират още двайсет и трима пътници. Така общият им брой стигна до двайсет и осем.