Меландер се занимаваше с проучването на снимките, после ги пращаше на Колберг, който се опитваше да ги подреди по някаква хронология. Мартин Бек изучаваше купчинката час след час, но не казваше нищо.
Следващите дни им донесоха още няколко дузини снимки, но Роузана Макгро не беше на нито една от тях.
Затова пък пристигна закъсняло писмо от Анкара. То лежеше на бюрото на Мартин Бек в утрото на тринайсетия ден — според тяхното ново броене, но трябваше да минат още два дни, преди посолството да им предостави превод на английски. Въпреки всички предположения то съдържаше първия напредък от много време насам.
Един от турските пътници, двайсет и осем годишният студент по медицина Гюнес Фрат, бе признал, че познава жената от снимките, но не знаел името и националността й. След „притискащ разпит“ пред някакъв полицейски полковник с много дълго име, изобилстващо с букви като йо, ю и з, той признал също, че му се сторила привлекателна и още първия ден от пътуването направил два „устни опита за запознанство“ на английски, но не му провървяло. Жената просто не му отговорила. По-късно я зърнал с някакъв мъж и си направил заключението, че тя е омъжена и само случайно или по някакви нейни съображения се е показвала сама. Единственото, което свидетелят могъл да каже за въпросния мъж, било, че онзи бил „доста висок“. През останалата част от пътуването свидетелят не видял повече жената. Чичото на Гюнес Фрат, който бил разпитан „информативно“ от полицейския полковник с дългото име, потвърдил, че по време на цялото пътуване е държал строго под око своя племенник и не го е оставял сам за повече от десет минути.
Посолството допълни случая с коментара, че и двамата пътници били от заможен и почитан род.
Писмото не ободри особено Мартин Бек. Сякаш през цялото време е знаел, че рано или късно ще се появи подобно съобщение. Все пак бяха напреднали с една крачка и докато се мъчеше с обърканите телефонни връзки с Мутала, се питаше какво ли ще да е „притискащ разпит“ от турски полицейски полковник.
Един етаж по-горе Колберг прие новината хладнокръвно.
— Турците ли? Аз ги намерих. Доста хора са ги посочили в показанията си. Ето — снимки номера 23, 38, 102, 109…
— Достатъчно.
Мартин Бек порови в купчината и измъкна едно копие, на което двамата мъже се виждаха много ясно. Той се позагледа в белите мустаци на чичото и премести поглед на Гюнес Фрат, който беше дребен, но елегантно облечен, с тънки черни мустачки и правилни черти. Не изглеждаше хич зле.
За съжаление Роузана Макгро е била на друго мнение.
Беше петнадесетият ден от възникването на тяхната идея и сега със сигурност бяха идентифицирали четиридесет и един пътници, които се виждаха на една или повече снимки. Освен това колекциите се бяха увеличили с още две снимки на жената от Линкълн. И двете бяха направени в Сьодертелье, по канала. На едната тя се виждаше в дъното, неясно и с гръб към фотографа, а на другата си личеше в профил на релинга, на фона на железопътния мост. Три часа преди смъртта си Роузана Макгро бе свалила тъмните очила и мижеше срещу слънцето. Вятърът рошеше тъмната й коса, устата й беше полуотворена, сякаш е искала да каже нещо или просто се е прозявала. Мартин Бек дълго я наблюдава през лупата. Накрая попита:
— Кой е направил тази снимка?
— Една датчанка — отвърна Меландер. — Вибеке Амдал от Копенхаген. Пътувала е сама, в самостоятелна кабина.
— Научи каквото можеш за нея.
Половин час по-късно тресна бомбата.
— Телекс от Съединените щати — обади се жената от телеграфа. — Да го прочета ли? „Набарах златната жила вчера. Десет ролки осеммилиметров цветен филм и 150 диапозитива. Ще има да гледаш, колкото си искаш, Роузана Макгро. Някакъв непознат тип изглежда е бил с нея. «Панамерикан» гарантира доставката в Стокхолм в четвъртък. Кафка.“
Мартин Бек хлътна в стола. Нервно започна да масажира слепоочията си и хвърли поглед на календара върху бюрото.
Днес беше Света Катерина, сряда, 25 ноември 1964.
Навън се лееше дъждът, остър и студен. Скоро щеше да дойде и снегът.
19.
Изгледаха филмите в една лаборатория точно срещу Северната гара. В прожекционната беше много тясно и дори в този сюблимен момент Мартин Бек не успя да превъзмогне отвращението си към тълпите.
Присъстваха шефът, както и областният управител от Линшьопинг, градският прокурор, Ларшон и Алберг, които бяха пристигнали от Мутала. Освен това Колберг, Стенстрьом и Меландер.
Тук беше и Хамар, който беше виждал много повече престъпления от всички останали, но дори и той изглеждаше мълчалив, напрегнат и очакващ.