Загасиха осветлението.
Прожекционният апарат започна да ръмжи.
— Така, да… да, да…
Както винаги, Колберг просто не можеше да мълчи.
Минаваше гвардията на двореца. Площад „Густаф Адолф“. Гвардията зави по „Норбру“. Камерата се издигна нагоре по фасадата на операта.
— Нямат никакъв стил — обади се Колберг. — Изглеждат като военна полиция.
Областният управител изшътка.
Скелетът на кораба „Васа“, обгърнат от танцуващите завеси на умело композирани водни струи. Красиво чипоносо шведско момиче на стълбите на Концертната зала. Сетне Хьоторгсити. Туристи пред лапландска хижа в Скансен. Дворецът Грипсхолм с танцуващи хора в народни носии в дъното. Възрастна американка с виолетови устни и пайети по рамките на очилата. Райсен, Шепсбрун, фериботът за зоологическата градина, голям пътнически кораб на котва в Стрьомен, видян от излетното корабче в движение.
— Какъв е тоя параход? — попита областният управител.
— „Мур-Маккормакс-Бразил“ — отвърна Мартин Бек. — Пристига тук всяко лято.
Валдемарсуде, жената с виолетовите устни, Данвиксхем.
— Каква е тая сграда? — попита пак областният управител.
— Старчески дом — отговори Колберг. — Хайле Селасие беше наредил да дадат салют, когато беше тук преди войната. Помислил, че е дворецът.
Чайки, красиво махащи с крила, центърът на Фаршта, опашка от народ пред автобус с покрив от син плексиглас. Въдичари, тъпо зяпащи в камерата.
— Кой е тоя, който снима? — поинтересува се областният управител.
— Уилфред С. Белами младши от Кламат Фолс в Орегон — отговори Мартин Бек.
— Никога не съм го чувал — управителят вдигна рамене.
Свартмангатан, Брункеберг, преекспонирани.
„Диана“ на кея на Ридархолмен, снимана откъм левия борд. Роузана Макгро в добре познатата поза с поглед, насочен право нагоре.
— Това е тя — посочи управителят.
— Боже мой! — възкликна Колберг.
Жената с виолетовите устни влиза в кадър отляво, зъбите й блестят. Ясно се виждат само знамето и кулата на кметството. Поглед върху кея. Бели петна. Червенокафяви сенки. Черно.
Запалиха осветлението и мъж с бяла престилка надникна от вратата.
— Един момент, моля. Нещо с прожекционния апарат.
Алберг се обърна и погледна Мартин Бек.
— Сигурно се е запалил и всичко ще изгори — иронизира първият криминален асистент Ленарт Колберг, известен с това, че чете мисли.
В същия миг светлината угасна.
— Гледайте внимателно, момчета — подкани ги управителят.
Панорама на залива, гърбове на туристи, Западният мост, панорама на мостовете. Пенеща се вода, шведското знаме. Дълъг кадър на мисис Белами, изтегната на слънце в един шезлонг със затворени очи.
— Обърнете внимание на фона — подсети ги областният управител.
В дъното Мартин Бек успя да разпознае няколко души, но никой от тях не беше Роузана Макгро.
Шлюзът на Сьодертелье, железопътният мост, мостът над магистралата. Насрещни моторни яхти, махащ с ръка юнга, същите моторни яхти, снимани от другия борд, сбръчканият профил на мисис Белами.
Кадърът се повдигаше и спускаше с плавните меки движения на парахода, цветът му беше размазано сивозеленикав.
— Времето се е влошило — отбеляза областният управител.
Сега екранът беше светлосив, завъртане на камерата, къс от палубата с мостика, пустеещата, приличаща на гол гръб предна палуба. Градското знаме на Гьотеборг, мокро и провиснало на пилона в далечината. Щурманът в кадър, балансиращ с поднос надолу по стълбите.
— Какво е пък това? — попита управителят.
— Това е близо до Харвинге — отговори Мартин Бек, — някъде около пет-шест часа. Спрели са заради мъглата.
Кадърът показва палубата, изоставени шезлонги, светлосиво, мокро. Никакви хора.
Камерата обръща надясно, после с лек тласък се връща обратно. Роузана Макгро се качва по стълбите към палуба А, все още със сандали на бос крак, но с тънка прозрачна мушама върху роклята и качулка, спусната върху косата. Минава покрай спасителната лодка, поглежда право в камерата, бърз, равнодушен поглед към оператора, лицето спокойно и отпуснато. Рязко обръщане на камерата. Роузана Макгро в гръб, подпряла лакти на релинга, тежестта на тялото върху десния крак, търка левия глезен с петата на десния крак.
Само едно денонощие я дели от смъртта. Мартин Бек сдържа дъха си. Никой в стаята не казваше нищо. Жената от Линкълн избледня, екранът се покри с бели точици. Ролката свърши.