Мъглата беше изчезнала. Една напрегната виолетова усмивка. Възрастна двойка в шезлонги с одеяла върху краката. Няма слънце, но няма и дъжд.
— Кои са тия? — попита областният управител.
— Други двама американци — отвърна Колберг. — Казват се Андерсън.
Параходът в някакъв шлюз. Кадър от вълнолома към палубата, много гърбове. Някакъв мъж от екипажа на сушата, силно приведен върти ръчката за отваряне на шлюза. Камерата проследява как се отварят вратите. Сбръчканата двойна брадичка на мисис Белами, видяна отдолу на фона на мостика, и името на парахода.
Нов кадър от мостика. Нов шлюз. Предната палуба претъпкана с народ. Камерата се завърта към говорещ мъж със сламена шапка.
— Корнфийлд, американец. Пътувал е сам — поясни Колберг.
Мартин Бек се запита дали не е единственият, който е забелязал Роузана Макгро в предишния кадър. Тя стоеше на релинга, както обикновено опряна на лакти, облечена в тъмен пуловер.
Кадърът от шлюза продължаваше, но тя вече не се виждаше.
— Това пък какво може да бъде? — учуди се областният управител.
— Карлсборг — обясни Алберг. — Не онзи при Ветерн, а един, който се намира веднага на запад от Сьодершьопинг. Тръгнали са от Сьодершьопинг в девет без четвърт. Това тук трябва да е около единайсет.
Нов шлюз, нов изглед от предната палуба. Ето я пак. Пуловерът е черен, с открояваща се яка поло. В близост много хора. Тя обръща лице към камерата, изглежда се смее. Рязко прекъсване. Пенеща се вода. Дълъг кадър с мисис Белами и двамата Андерсън. По някое време пред камерата минава величественият полковник от Нор Меларстранд.
Мартин Бек усещаше потта да се стича по врата му. Още десет часа. Наистина ли се смееше?
Кратък изглед от предната палуба, само трима-четирима души. Параходът се движи по езерото. Бели точки. Край на ролката.
— Роксен?
— Асплонген — обади се Алберг.
Подвижен мост. Сгради по брега. Хора махат с ръка, други наблюдават.
— Норшхолм — продължи Алберг. — Часът е три и петнайсет.
Камерата упорито снимаше брега. Дървета, крави, къщи. Момиченце на около седем-осем години вървеше по пътеката край канала. Синя лятна рокличка, миши опашки и дървено сабо. Някой от борда хвърли монета на пътеката. Тя я взе, поклони се смутено и объркано. Още монети, момичето ги събираше. Затича се, за да е наравно с парахода. Една женска ръка с лъщящ половин долар между старческите пръсти с яркочервени нокти. Камерата изтегля, мисис Белами с екзалтирано лице хвърля монетата. Момичето на брега, дясната й шепа пълна с пари, абсолютно объркан, изумен син поглед.
Мартин Бек не го видя. Той чу как Алберг затаи дъх, а Колберг се изправи на стола си.
Зад благотворителката от Кламат Фолс, Орегон, беше минала Роузана Макгро — от ляво на дясно. Не беше сама. Вляво, плътно до нея, вървеше друг човек. Мъж със спортно кепе. Той беше с цяла глава по-висок от нея и за една десета част от секундата бе очертал профила си върху светлия фон.
Всички го бяха забелязали.
— Спрете филма — нареди областният управител.
— Не, не — протестира Алберг.
Камерата така и не се обърна към парахода. Потънали в зеленина брегове се плъзгаха покрай него. Заливчета, красиви корони на дървета, докато летният пейзаж се скри зад колонките от бели точки.
Мартин Бек извади носна кърпа от вътрешния си джоб, сгъна я и си избърса врата.
Картината, изпълнила сега екрана, беше нова и изненадваща. Каналът се простираше пред тях и под тях, описваше дълъг плавен завой между обраслите с дървета брегове. От лявата страна се проточваше пътека, а далеч вдясно пасяха коне зад някаква ограда. По пътеката вървяха група хора.
Алберг изпревари областния управител.
— Това вляво е от Роксен. Параходът е минал шлюзовете при Берг. Часът трябва да е около седем вечерта.
В далечината изникна пилонът с градското знаме на Гьотеборг. Хората по пътеката се приближаваха.
— Слава Богу! — възкликна Алберг.
Само Мартин Бек знаеше какво иска да каже. Човекът, който снимаше, е имал една-единствена възможност — да последва някой гид, който използва паузата при шлюзовете, за да му покаже манастирската църква във Врета.
Сега параходът се виждаше целият, бавно плъзгащ се по канала, под пера от ленив сивобял пушек, който отразяваше косо падащата вечерна светлина.
Но никой от прожекционната не гледаше вече парахода. Разпръснатата група пътници по пътеката беше толкова близо, че можеше да се различат някои особености. Мартин Бек веднага разпозна Гюнес Фрат, двайсет и две годишния студент по медицина от Анкара. Той се движеше най-отпред, жестикулирайки към човека до него.