После я видя.
Може би на петнайсет метра зад предната тълпа вървяха още две фигури. Едната от тях бе Роузана Макгро, все още в тъмния си пуловер. До нея с дълги крачки вървеше мъжът с шапката с козирка.
Все още бяха твърде далеч.
Дано да стигне филмът, помисли Мартин Бек.
Приближиха се. Позицията на камерата оставаше непроменена.
Можеха ли да се различат лицата?
Той видя как високият мъж я хвана за ръката, сякаш да й помогне да прескочи локва по пътеката.
Видя ги как спряха и се загледаха в парахода, който се плъзгаше покрай тях, закривайки ги. Край. Нямаше ги. Но мистър Белами от Кламат Фолс, Орегон, бе по-упорит от когото и да било и твърдо държеше камерата в същото положение. Параходът отмина Роузана Макгро, тя все още беше там, на пътеката, цяла-целеничка, забави крачка, отметна глава и протегна дясната си ръка към онзи, който все още беше скрит, но постепенно се появи. Ето го.
Смяната на кадъра дойде като шок. Близък план на шлюза, в периферията — чифт крака. Стори му се, че зърна светли панталони, крака в сандали и други в ниски обувки плътно до тях.
Картината изчезна. Светлината затрептя. Няколко души шумно въздъхнаха. Мартин Бек извиваше кърпичката между пръстите си.
Но това не беше краят. Едно леко преекспонирано лице с виолетова уста и пайети по очилата изпълни екрана и изчезна вдясно. По десния борд на палуба А мина сервитьорка с бяла блуза и удари гонг. Точно зад нея Роузана Макгро излезе от входа на трапезарията, смръщи вежди, погледна към небето и се обърна към някого, който не се виждаше. Все пак се забеляза ръка в пъстър туид, част от рамо. И отново се завъртя вихърът от бели точки, зад тях картината избледня, стана сиво, сиво, сиво.
Тя се беше смяла. Той бе сигурен в това. На четвърти юли, в седем часа вечерта. Десет минути по-късно е яла стек, пресни картофи, ягоди и мляко, докато един шведски полковник и един немски майор са кряскали един на друг впечатленията си от битката при Сталинград.
Екранът потъна в светлина. Нови шлюзове. Синьо небе и пълзящи облаци. Капитанът с ръка върху руля.
— Шьоторп — обясни Алберг. — Дванайсет часът на другия ден. Вече влизат в езерото Венерн.
Мартин Бек си припомни всички допълнителни подробности. Един час по-рано беше спряло да вали. Роузана Макгро беше мъртва. От дванайсет часа тялото й лежеше, потънало в тинята при вълнолома в Буренсхулт, голо и изнасилено.
На палубата на парахода хората се излягаха в шезлонгите, приказваха, смееха се, вдигаха лица към слънцето. Сбръчканата богаташка от Кламат Фолс, Орегон, се хилеше виолетово срещу камерата.
Широко водно огледало. Венерн. Хора, които се движеха насам-натам. Отблъскващият млад човек от стаята за разпити в Мутала изпразни чувал пепел и шлака в езерото. Лицето му беше изцапано с въглищен прах и той кисело се вглеждаше в оператора.
Никаква жена в черен пуловер, панталони цвят каки и сандали.
Никакъв висок мъж в сако от туид и шапка с козирка.
Ролка след ролка се въртяха. Венерсборг във вечерното слънце. „Диана“ закотвена на кея. Едно момче от екипажа слезе на сушата. Каналът в Тролхелте.
— Има мотопед на палубата — посочи Алберг.
Сега параходът беше пуснал котва при Лила Бомен, ясно слънчево утро. Кадър от палубата, хора, които слизат по трапа към брега. Мотопеда го нямаше.
Смяна на кадъра, жената с виолетовите устни, панорама по цветните лехи на Дружеството на градинарите, бели точки, плъзгащи се вертикално по екрана.
Край. Запалиха осветлението.
След петнайсетсекундна абсолютна тишина комисарят Хамар се изправи, премести поглед от областния управител към областния прокурор и от областния прокурор към Ларшон.
— Време е за обяд, господа. Държавата черпи.
Погледна безизразно към другите и додаде:
— Предполагам, че ще останете известно време.
Стенстрьом също тръгна. Всъщност той се занимаваше със съвсем друг случай.
Колберг въпросително погледна Меландер.
— Не, никога не съм виждал този мъж преди.
Алберг държеше дясната си ръка пред лицето.
— Пътник от палубата — сети се той.
Обърна се и погледна Мартин Бек.
— Спомняш ли си оня, който ни показа парахода в Бухус? И онази покривка, която можеше да се махне, ако някой от пътниците трябва да преспи на диваните?
Мартин Бек кимна.
— Отначало мотопеда го нямаше. Първият път, когато го забелязах, беше при шлюзовете на Сьодершьопинг — обясни Меландер.
Той извади лулата си и я задъвка.
— И оня с шапката беше там. Един път, в гръб.