— Спомняте ли си дали сте го виждали през миналото лято? Тогава бяхте на „Юно“, нали?
— Да. Нека си помисля. Всъщност не знам. Срещам толкова много хора. Но помня предишното лято, че го виждах няколко пъти. Един-два поне. Тогава бях на „Диана“ и моята колежка, другата сервитьорка, го познаваше. Спомням си, че те разговаряха. Той, разбира се, не беше от пътниците с каюти, мисля, че пътуваше само част от маршрута. Като пътник от палубата, както им викаме. Във всеки случай се хранеше във втората или третата смяна и не си изяждаше всички ястия. Но съм сигурна, че винаги слизаше в Гьотеборг.
— Къде живее вашата приятелка?
— Точно приятелка не бих я нарекла, бяхме само колежки. Не знам къде живее, но щом свършеше сезона, си заминаваше за Векшьо.
Госпожица Йота пристъпи от крак на крак и скръсти ръце на корема си, загледана в тавана.
— Да, точно така. Векшьо. Предполагам, че живее там.
— Знаете ли колко добре е познавала този мъж?
— Не, не знам. Но ми се струва, че беше малко увлечена по него. Когато беше свободна, се срещаше с него понякога, въпреки че не ни е позволено да общуваме с пътниците. Изглеждаше доста приятен. Някак си… сладък.
— Можете ли да кажете как изглеждаше? Имам предвид цвят на косата, очи, ръст, възраст и прочие.
— Ами беше доста висок. По-висок от вас, струва ми се. Нито слаб, нито дебел, може да се каже, здраво сложен, имаше доста широки рамене. Сини очи. Е, не съм съвсем сигурна. Светла коса, пепеляворуса й викат май, малко по-руса от моята. Разбира се, беше най-често с кепето, така че косата не се виждаше много-много. И имаше красиви зъби, това със сигурност си спомням. Очите му бяха кръгли… искам да кажа, изглеждаше малко опулен. Но определено си беше доста красив. Трябва да е някъде между трийсет и пет и четирийсет.
Мартин Бек зададе още няколко въпроса, но не узна нещо по-съществено. Когато се върна в стаята си, отново прегледа списъка и бързо намери името, което търсеше. Нямаше посочен адрес, само бележка, че е работила на „Диана“ от 1960 до 1963 година.
Отне му само една-две минути да я открие в телефонния указател на град Векшьо, но се наложи да чака дълго, докато тя отговори. Отначало не се съгласяваше, обаче не можа да откаже да се срещне с него.
Мартин Бек хвана нощния влак и стигна във Векшьо в шест и половина. Още беше тъмно и въздухът бе мек и влажен. Той се разходи из улиците и видя как градът се събужда. В осем без петнайсет отново беше на гарата. Беше си забравил галошите и влагата проникваше през тънките подметки на обувките му. От павилиона си купи вестник, прочете го на пейка в чакалнята с крака, опрени на парното. След малко излезе, намери отворено кафене, пи кафе и зачака.
В девет стана и плати. Четири минути по-късно беше пред вратата на жената. На метална табелка пишеше „Ларшон“, а отгоре бе залепена визитна картичка с името Сив Свенсон със засукани букви.
Вратата отвори едра жена със светлосин пеньоар.
— Госпожица Ларшон? — попита Мартин Бек.
Жената направи гримаса и изчезна. От вътрешността на жилището се чу гласът й:
— Карин, на вратата има един мъж, пита за теб!
Отговор не се чу, но едрата жена се върна и го покани да влезе. После изчезна.
— Не ви очаквах толкова рано — каза жената вътре.
В черната й коса, небрежно събрана на тила, проблясваха сиви нишки. Лицето й бе тясно и изглеждаше дребно в сравнение с тялото. Чертите бяха правилни и красиви, но кожата беше изхабена и без грим. Имаше следи от туш около кафявите, леко раздалечени очи. Зелената жарсена рокля се въртеше около бюста и хълбоците й.
— Работя до късно през нощта, спя по цяла сутрин — каза тя с упрек в гласа.
— Моля за извинение — кимна Мартин Бек. — Дойдох да ви помоля за помощ по един въпрос, свързан със службата ви на „Диана“. Там ли работехте миналото лято?
— Не, миналото лято работех на параход, който пътува за Ленинград — отговори жената.
Все още стоеше права и гледаше с очакване Мартин Бек. Той седна в един от фотьойлите с дамаска на цветчета. После й подаде снимката. Тя я взе и се вгледа в нея. Почти незабележимо трепване мина по лицето й, очите леко се разшириха за част от секундата, но когато постави обратно фотографията, изразът й отново беше непроницаем и враждебен.
— Е?
— Познавате този мъж, нали?
— Не — отсече тя след миг колебание.
Прекоси стаята и взе цигара от стъклен бокал, който стоеше върху теракотена масичка до прозореца. Запали я и седна на дивана точно срещу Мартин Бек.
— Защо? Никога не съм го виждала. Защо питате?
Гласът й беше спокоен. Мартин Бек я наблюдава известно време, после каза: