— Мислиш ли, че вече е късно да я намерим?
— Да — отвърна Мартин Бек. — Тя бе убедена какво прави, когато изчезна. Що се отнася до нас, може да не я видим с години. Пък и знаем какво е направила.
— Какво? — попита Алберг.
— Спасявала е живота си — наблегна Мартин Бек.
22.
Навън снежната киша покриваше улици и покриви, а от големите жълти коледни звезди, провиснали между фасадите по „Регерингсгатан“, капеше. Висяха там вече близо две седмици, въпреки че до Коледа оставаше цял месец.
По тротоарите се тълпяха забързани хора, а по уличните платна движението се точеше в плътни редици. От време на време някоя кола увеличаваше скоростта си и се промушваше в пролуката от върволицата автомобили, като колелата й пръскаха наоколо кишав сняг.
Патрулиращият старшина Лундберг май беше единственият, който нямаше забързан вид. С ръце на гърба той се разхождаше по „Регерингсгатан“ в южна посока, плътно до коледно украсените витрини. Разтопеният сняг от покривите капеше на тежки капки върху униформената му шапка, а кишата шляпаше под ботушите му. При ЕнКо11 той зави по „Смоландсгатан“, където автомобилите и тълпата не бяха толкова нагъсто. Движеше се внимателно, за да не се подхлъзне, и току пред къщата, където едно време се намираше полицейският участък „Якобс“, спря, за да изтърси водата от шапката си. Беше млад и нов в полицейския корпус и не помнеше стария полицейски участък, разрушен преди няколко години.
Старшина Лундберг имаше задача на улица „Смоландсгатан“. Влезе в сладкарницата на ъгъла с „Норландсгатан“. Беше получил заповед да вземе плик с неизвестно за него съдържание от една сервитьорка. Докато чакаше, той се облегна на бара и се огледа наоколо.
Часът беше десет сутринта и само три-четири маси бяха заети. На канапето срещу него седеше мъж с чаша кафе пред себе си. Лундберг реши, че видът му му е познат, и се разрови в паметта си. Мъжът забърка в джоба си за пари и докато правеше това, гледаше с отсъстващ поглед към старшината.
Лундберг усети как космите на врата му настръхват.
МЪЖЪТ ОТ ЙОТАКАНАЛ!
Почти беше сигурен, че е той. Няколко пъти беше виждал фотографиите в участъка и образът беше заседнал в съзнанието му. Обзет от възбуда, замалко да забрави плика, който получи, щом мъжът се изправи и постави няколко монети на масата. Беше гологлав, без палто и когато тръгна към вратата, старшина Лундберг констатира, че ръстът и цветът на косата му съвпадаха с описанието.
През стъклената врата видя, че мъжът сви надясно. Тогава направи бърз жест към келнерката, вдигайки пръсти до козирката, и забърза след него. Десетина метра нагоре по улицата мъжът мина през някакъв портал и старшината успя да види как зад гърба му се затвори врата. Там имаше табелка със следния текст:
„А.ЕРИКСОН — КАНТОРА ЗА ЕКСПРЕСНИ УСЛУГИ И ПРЕВОЗ“.
В горната част на вратата имаше стъклено прозорче. Лундберг бавно влезе. Минавайки, се опита да надникне през прозорчето, но успя да види само още едно прозорче под прав ъгъл спрямо вратата. В двора зад нея имаше два камиона, на които отстрани с бели букви пишеше:
„А.ЕРИКСОН — КАНТОРА ЗА ЕКСПРЕСНИ УСЛУГИ И ПРЕВОЗ“.
Той отново мина през вратата на кантората. Този път още по-бавно, с изпънат врат и изострен поглед. През прозорчетата се виждаха две или три преградени помещения с врати към коридора. На най-близката врата, на която имаше отвор, пишеше „КАСА“. На другата — „ЕКСПЕДИЦИЯ — г-н Ф.БЕНГТСОН“.
Високият мъж стоеше там и говореше по телефона. Беше извърнат към боядисания в бяло прозорец с гръб към Лундберг. Беше сменил сакото си с черна престилка, едната му ръка пъхната в джоба. Някакъв човек с дочени дрехи и фуражка влезе през една врата в дъното на коридора. В ръцете си държеше хартии. Когато отвори вратата към експедицията и тръгна към външната порта, Лундберг спокойно продължи пътя си и излезе през портала.
Беше провел първото си преследване.
— Да ме вземат мътните! — възкликна Колберг. — Време е да започваме.
— Явно обядва в дванайсет часа — констатира Мартин Бек. — Ако побързаш, ще успееш. Умно момче е този Лундберг, ако, разбира се, се окаже прав. Обади се, когато можеш, и Стенстрьом ще те смени.
— Мисля, че за днес ще се справя сам. Стенстрьом може да се включи довечера.
В дванайсет без четвърт Колберг беше на мястото. Точно срещу къщата с експресната фирма имаше кафене и той седна вътре до прозореца. На масата пред него димеше чаша кафе, в ъгъла й стоеше малка, боядисана в черно вазичка с увяхнало лале. Той бавно изпи кафето, неизпускайки от очи портала от другата страна на улицата. Предположи, че петте прозореца вляво от портала принадлежаха на фирмата за превози, но не можа да различи нищо през стъклата, защото долната им половина беше боядисана в бяло.