Нощта между неделята и понеделника Колберг се премести в друг вход на „Биркагатан“.
Когато на втората събота видя Бенгтсон да излиза и заключва кантората в дванайсет и две минути и да тръгва към „Регерингсгатан“, си каза: „Сега отиваме в «Льовенбрау» да пием бира.“ И когато Бенгтсон отвори вратата на „Льовенбрау“, Колберг стоеше на ъгъла на „Дротнингсгатан“ и го ненавиждаше.
Вечерта отиде в стаята си в Кристинеберг и разгледа снимките от филма. За кой път, вече не помнеше.
Той се взираше във всяка снимка дълго и основно, но въпреки че му беше трудно да повярва, постоянно виждаше само мъжа, чийто спокоен живот бе проследил цели две седмици.
23.
— Разбира се, че не е същият човек — отсече Колберг.
— Умори ли се?
— Не ме разбирай криво. Нямам нищо против да стоя и да дремя в някой вход на „Биркагатан“ ден и нощ, но…
— Но какво?
— През десет от четиринайсетте дни се случи следното: в седем вдига щорите. В седем и една минута отваря прозореца. В седем и трийсет и пет го затваря наполовина. В осем без двайсет излиза от вратата, отива на „Санкт Ериксплан“ и взима автобус номер шейсет и шест до пресечката на „Регерингсгатан“ и „Хамнсгатан“, стига до експресната фирма, където отключва вратата половин минута преди осем. В девет отива в сладкарница „Сити“, където изпива две чаши кафе и изяжда сандвич със сирене. Една минута след дванайсет отива в един от двата грил-бара. Яде…
— Какво яде? — попита Мартин Бек.
— Риба или печено месо. В дванайсет и двайсет е приключил, прави бърза разходка в градината или около площад „Нормалмсторг“ и се връща на работа. В пет и пет заключва вратата и си отива в къщи. Ако времето е много лошо, взима автобус шейсет и шест. Иначе върви по „Регерингсгатан“, „Кунгсгатан“, „Дротнингсгатан“, „Барнхусгатан“, „Упландсгатан“, „Осерваториегатан“, минава през „Васапаркен“, пресича „Санкт Ериксплан“ покрай „Биркаплан“ и си е у дома. По пътя пазарува в някой магазин, където няма много хора. Купува мляко и бисквити всеки ден, от време на време хляб, масло, сирене и мармалад. От четиринайсет вечери осем седя пред телевизора. Два пъти — всяка сряда, ходи на кино от седем часа в „Лори“. И двата пъти ужасни филми, такъв ми бил късметът. По пътя за в къщи яде хотдог с горчица и кетчуп. Две недели поред взема метрото и гледа хокейни мачове на стадиона. Естествено, на Стенстрьом се падна да гледа мачовете. Два поредни вторника ходи на боулинг на „Кунгсхолмсгатан“ и играе два часа заедно с трима колеги. Съботите работи до дванайсет. После отива в „Льовенбрау“ и пие халба бира. Освен това яде салата със салам. После се връща в къщи. Не заглежда жените по улиците, понякога някой и друг киноафиш или витрина, повечето на спортни магазини и железарски фирми. Не купува вестници и не е абониран за такива. Купува само две седмични списания — „Рекорд-магазин“ и някакво списание за риболов. Дори забравих как се казва. Пропуск. В мазето на къщата, в която живее, няма син мотопед марка „Монарк“, а червен марка „Свалан“. Негов. Не получава поща. Не общува със съседите си, но ги поздравява сутрин по стълбите.
— Какъв е според теб?
— Откъде да знам, по дяволите! Но е от отбора „Юргорден“ — отвърна Стенстрьом.
— Питам сериозно.
— Изглежда здрав, спокоен, силен и досаден. Държи прозореца си полуотворен по цели нощи. Движи се невъзмутимо, добре облечен е, не нервничи. Никога не бърза и не си губи времето. Би трябвало да пуши лула. Но не пуши.
— Някой забеляза ли ви?
— Не мисля. Поне не мен.
Известно време седяха мълчаливо и гледаха снега, който падаше на големи мокри парцали.
— Виж какво — обади се Колберг, — имам чувството, че така можем да я караме чак докато си вземе отпуска. Доста завладяваща игра, но дали държавата може да си позволи двама работоспособни мъже…
Колберг се прекъсна сам.
— Впрочем като говорим за работоспособни, нощес някакъв пияница ми изскочи и така ме уплаши, че щях да получа удар.
— Този ли е нашият човек?
— Много прилича на онзи от филма.
Мартин Бек се завъртя на стола си.
— О кей, ще го приберем.
— Сега?
— Да.
— Кой?
— Ти. След работа. Така че да не разбере нищо. Вземи го при себе си и снеми личните данни. Когато си готов, се обади.
— Мека линия?
— Определено.
Часът беше осем и половина, четиринадесети декември. Днес беше именният ден на Стен и Мартин Бек трябваше да изстрада отложения Ден на Лусия12 в полицейския участък със съответния тиклав кекс и две чаши от почти безалкохолния грог.