Той се обади на областния управител в Линшьопинг и на Алберг в Мутала и с известно удивление чу и двамата да казват: „Идвам.“
Пристигнаха към три. Областният управител бе минал през Мутала. Той каза няколко думи на Мартин Бек и отиде при Хамар.
Алберг седеше в креслото за посетители вече два часа, но двамата размениха само няколко общи фрази. Алберг попита:
— Мислиш ли, че е той?
— Не знам.
— Трябва да е той.
— Да.
В пет без пет на вратата се почука. Бяха областният управител и Хамар.
— Убеден съм, че имаш право — каза управителят. — Употреби какъвто метод намериш за добре.
Мартин Бек кимна.
В шест без двайсет звънна телефонът.
— Здрасти. — Беше Колберг. — Имаш ли време да се качиш? Фолке Бенгтсон, за когото ти говорих, е тук.
Мартин Бек остави слушалката и се изправи. На вратата се обърна и погледна Алберг.
Никой от двамата не каза нищо.
Качи се бавно по стълбите. Въпреки хилядите разпити, които имаше зад гърба си, усещаше странно свиване в стомаха и болки в лявата част на гръдния кош.
Колберг си беше свалил сакото и седеше с подпрени лакти на бюрото, спокоен и добродушен. Меландер беше с гръб към тях, зает със своите бумаги.
— Това, значи, е Фолке Бенгтсон — Колберг се изправи.
— Бек.
— Бенгтсон.
Обикновено ръкостискане. Колберг си взе сакото.
— Тръгвам си. Довиждане.
— Довиждане.
Мартин Бек седна. В пишещата машина на Колберг имаше лист хартия. Той леко го издърпа и прочете: „Фолке Ленарт Бенгтсон, съдържател на кантора за експедиция, роден на 6.8.1926 г. в община Густав Васа, Стокхолм. Неженен.“
Той погледна мъжа. Сини очи, доста обикновено лице. Малко сиви нишки в косата. Никаква нервност. Въобще нищо специално.
— Знаете ли защо ви повикахме?
— Не, всъщност не.
— Възможно е да ни помогнете с нещо.
— И какво е то?
Мартин Бек погледна към прозореца и каза:
— Сега вече наистина заваля.
— Да, наистина.
— Къде се намирахте през първата седмица на юли тази година? Спомняте ли си?
— Би трябвало. По това време бях в отпуск. Фирмата, в която съм назначен, затваря за четири седмици тогава.
— Да?
— Бях на няколко различни места, две седмици на Западния бряг. Когато съм свободен, винаги отивам там на риболов. През зимата също, поне за една седмица.
— С какво отивате дотам? С кола?
Мъжът се усмихна.
— Не, всъщност аз нямам кола. Дори нямам и шофьорска книжка. Пътувам с мотопед.
Мартин Бек остана мълчалив известно време.
— Не е лошо, аз самият имах мотопед няколко години. Каква марка карате?
— Тогава имах „Монарк“, но го смених през есента.
— Спомняте ли си как прекарахте ваканцията?
— Разбира се. Първо бях една седмица в Мем, това е на брега Йостойта, точно където започва Йотаканал. После заминах за Бохуслен.
Мартин Бек стана и отиде при каната с вода, която стоеше върху канцеларския шкаф до вратата. Хвърли поглед към Меландер. Върна се. Вдигна капака на магнетофона и включи микрофона. Меландер пъхна лулата си в джоба и си тръгна. Мъжът погледна апарата.
— С кораб ли пътувахте от Мем до Гьотеборг?
— Не, от Сьодершьопинг.
— Как се наричаше параходът?
— „Диана“.
— В кой ден заминахте?
— Не си спомням точно. Някой от първите дни на юли.
— Нещо особено случи ли се по време на пътуването?
— Не, доколкото си спомням.
— Сигурен ли сте? Помислете.
— Да, впрочем параходът получи авария, но това беше, преди да се кача на борда. Затова беше закъснял. Иначе нямаше да успея.
— А когато пристигнахте в Гьотеборг, какво правихте?
— Параходът пристигна много рано сутринта. Отидох в едно село, което се казва Хамбургсунд. Чрез обява си бях запазил там стая.
— Колко дълго останахте?
— Две седмици.
— И какво правехте през тези две седмици?
— Ловях риба. Времето беше лошо.
Мартин Бек издърпа чекмеджето на бюрото на Колберг и извади трите снимки на Роузана Макгро.
— Познавате ли тази жена?
Мъжът разгледа снимките една по една. Нищо не трепна по лицето му.
— Лицето ми изглежда някак си познато — каза той. — Коя е тя?
— Била е на борда на „Диана“.
— Да, мисля, че си спомням — отбеляза мъжът равнодушно и отново погледна снимките. — Но не съм сигурен. Как се казва?
— Роузана Макгро. Американка.
— Сега си спомням. Да, така е. Беше на борда. Няколко пъти разговарях с нея. Доколкото можех.
— Оттогава не сте я виждали и не сте чували името й?