— Колко пъти?
— Не мога да кажа точно. Може би ако помисля… Но във всеки случай някъде около десетина пъти през последните години. По различни маршрути. Само един път съм пътувал по цялата отсечка от Гьотеборг до Стокхолм.
— Като палубен пасажер?
— Да. Каютите се резервират много по-рано. Освен това е доста скъпо да се пътува като турист.
— Не е ли неудобно без каюта?
— Не, ни най-малко. Може да се спи на някой диван в салоните под палубата. Пък и не съм много претенциозен.
— И така, срещнахте Роузана Макгро. Спомняте си, че сте били заедно при Юнгсбру. А после, по време на пътуването?
— Струва ми се, че разговаряхме още един-два пъти.
— Кога?
— Е, това не си спомням.
— Виждахте ли я през останалото време от пътуването?
— Не, доколкото си спомням.
— Знаете ли къде беше нейната каюта?
Никакъв отговор.
— Чухте ли въпроса? Къде беше нейната каюта?
— Опитвам се да си спомня. Не, не мисля, че изобщо съм знаел.
— Никога ли не сте били вътре в каютата й?
— Не. Впрочем каютите са ужасно тесни, освен това живееха по двама пътници във всяка.
— Винаги?
— Ами някои пътуват и сами. Но не са много, защото е скъпо.
— Знаете ли дали Роузана Макгро пътуваше сама?
— Не, не съм се замислял за това. Доколкото си спомням, и тя не спомена нищо.
— И никога не сте я придружавал до каютата й?
— Не, никога.
— В Юнгсбру за какво разговаряхте?
— Спомням си, че я запитах дали не иска да види църквата в манастира във Врета, той е съвсем наблизо. Но тя не пожела. Между другото не съм и съвсем сигурен дали изобщо разбра какво й казах.
— За какво друго говорихте?
— Не помня. Нищо особено. Не мисля, че си казахме много нещо. Вървяхме по пътеката покрай канала. И други хора се разхождаха там.
— Видяхте ли я с някого другиго?
Мъжът седеше и мълчеше, гледаше безизразно към прозореца.
— Това е много важен въпрос.
— Разбирам. Опитвам се да си спомня. Все пак тя разговаряше и с други, докато стоях до нея, някакъв друг американец или англичанин. Не си спомням точно.
Мартин Бек стана и отиде при каната с вода.
— Искате ли вода?
— Не, благодаря, не съм жаден.
Мартин Бек отпи и се върна на мястото си. Натисна бутон под плота на бюрото. Превъртя лентата и спря магнетофона.
След минута влезе Меландер и се запъти към бюрото си.
— Виж какво, вземи това и го приложи към сведенията, моля те.
Меландер взе лентата и излезе.
Мъжът на име Фолке Бенгтсон седеше изправен на стола и гледаше Мартин Бек с безизразни сини очи.
— Както казах, вие сте единственият, за когото знаем, че си спомня или признава, че е разговарял с нея.
— Разбирам.
— Да не би случайно вие да сте я убили?
— Не, със сигурност не съм аз. Вярвате ли ми?
— Някой трябва да го е направил.
— Дори не знаех, че е била убита. Нито как се е казвала. Да не би да мислите, че аз…
— Ако очаквах да си признаете, нямаше да ви питам с този тон.
— Разбирам… струва ми се. Шегувахте ли се?
— Не.
Мъжът замълча.
— Ако ви бях казал: ние сме сигурни, че сте били в каютата на тази жена, какво щяхте да кажете тогава?
Отговорът се забави с около десетина секунди.
— Че имате някаква грешка. Но и вие не бихте го казали, ако не сте сигурен, нали?
Мартин Бек не отговори.
— И в такъв случай би трябвало да съм бил там, без да знам какво правя?
— Обикновено знаете ли какво правите?
Мъжът леко повдигна едната си вежда.
— Да, обикновено знам. — После твърдо заяви: — Не съм бил там.
— Надявам се, разбирате — каза Мартин Бек, — че този случай е много заплетен.
„Слава Богу, че това не го записа магнетофонът“ — помисли си той.
— Разбирам.
Мартин Бек помачка филтъра на една „Флорида“ и я запали.
— Не сте женен?
— Не.
— Имате ли постоянна връзка с някоя жена?
— Не. Дори не мога да помисля да изоставя ергенския си живот, свикнал съм да живея сам.
— Имате ли братя или сестри?
— Не, бях единствено дете.
— И сте израснали при родителите си?
— С майка ми. Баща ми умря, когато бях шестгодишен. Почти не го помня.
— Никакви ли отношения нямате с жени?
— Естествено не съм съвсем неопитен. Все пак наближавам четиридесетте.
Мартин Бек внимателно го наблюдаваше.
— Когато имате нужда от женска компания, към проститутки ли се обръщате?