— Не, никога.
— Можете ли да споменете някоя жена, с която сте били за дълго или за кратко време?
— Вероятно бих могъл, но не желая.
Мартин Бек издърпа чекмеджето на бюрото на четири-пет сантиметра, погледна в него и поглади с показалец долната си устна.
— Би било добре да споменете някоя.
— Тази, която напоследък… с която съм бил повече… ангажиран… ами тя… Да, тя сега е омъжена и повече нямаме никакъв контакт. За нея всичко това би било много деликатно.
— Но ще свърши работа — каза Мартин Бек, без да вдига поглед.
— Не бих искал да й причиня неприятности.
— Няма да й причиним неприятности. Как се казва?
— Ако гарантирате… по мъж се казва Сив Линдберг. Но аз наистина ви моля…
— Къде живее?
— В Лидингьо. Мъжът й е инженер. Не знам адреса, някъде в Будал.
Мартин Бек хвърли последен поглед върху снимката на жената от Векшьо. После хлопна чекмеджето и каза:
— Благодаря. Съжалявам, че трябва да ви задавам въпроси от такъв характер. Но, уви, такава ми е работата.
Меландер влезе и седна зад бюрото си.
— Ще ви помоля да почакате няколко минути — обърна се Мартин Бек към мъжа и излезе.
В стаята на долния етаж тъкмо прослушваха последните реплики от магнетофонната лента. Мартин Бек стоеше с гръб, опрян до стената, и слушаше.
„Искате ли вода?“
„Не, благодаря, не съм жаден.“
Областният управител проговори пръв.
— Е?
— Пуснете го.
Управителят погледна към тавана, Колберг към пода, а Алберг погледна Мартин Бек.
— Не си го притиснал както трябва — намръщи се управителят. — Не беше кой знае колко дълъг разпит.
— Не.
— А ако го задържим? — попита областният управител.
— Тогава пак трябва да го пуснем в четвъртък по същото време — отговори Хамар.
— Добре — съгласи се областният управител.
Мартин Бек кимна. Излезе от стаята и се качи по стълбите. Бодежите в лявата част на гръдния кош още го мъчеха.
Меландер и мъжът на име Фолке Бенгтсон сякаш не бяха помръднали, откакто ги остави, и по нищо не личеше да са разговаряли.
— Съжалявам, че бяхме принудени да ви обезпокоим. Мога ли да ви предложа транспорт до вас?
— Благодаря, ще взема метрото.
— Може да е по-бързо.
— Да, наистина.
Мартин Бек учтиво го придружи до партера.
— И така, довиждане.
— Довиждане.
Обикновено ръкостискане.
Колберг и Алберг все още седяха и се вглеждаха в магнетофона.
— Да продължим ли да го следим? — поинтересува се Колберг.
— Не.
— Мислиш ли, че е той? — попита Алберг.
Мартин Бек стоеше по средата на стаята и гладеше дясната си ръка.
— Да. Разбира се, че е той.
24.
Общо взето, къщата приличаше на неговата собствена в Багармосен. Тясно стълбище със стандартни табелки с имената по вратите и шахта за боклук между етажите. Намираше се на „Фрегатвеген“ в Будал, докъдето той се добра с влака за Лидингьо.
Часът беше подбран много грижливо. В един и петнайсет чиновниците си седят по канторите, а малките деца спят следобеден сън. Домакините са пуснали радиото и пият кафе със захарин.
Жената, която отвори, беше нисичка, руса и синеока. Малко под трийсетте, доста хубавичка. Тя стискаше дръжката на вратата, готова веднага да я затвори.
— Полиция ли? Случило ли се е нещо? Мъжът ми…
Лицето й бе уплашено и объркано. И миловидно — си помисли Мартин Бек. Той показа служебната си значка, което видимо я поуспокои.
— Не разбирам с какво мога да ви бъда полезна, но влезте все пак…
Мебелировката беше безлична, скучна и натруфена, но изгледът бе фантастичен.
— Имате ли деца? — попита той уклончиво.
— Да, момиченце на десет месеца. Тъкмо я приспах.
Той извади фотографиите.
— Познавате ли този мъж?
Тя веднага пламна, замига и несигурно отвърна:
— Да, познавах го. Но това беше преди няколко години. Какво е направил?
Мартин Бек не отговори веднага.
— Разбирате ли, ужасно е неудобно. Мъжът ми…
Жената явно търсеше думи.
— Нека седнем — посочи Мартин Бек. — Извинете, че аз ви предлагам.
— Да, да, разбира се.
Тя седна на ръба на дивана, напрегната, с изправен гръб.
— Изобщо не бива да се страхувате или безпокоите. Ето за какво става дума. Този мъж ни интересува по няколко причини като свидетел. Но в никакъв случай това няма нищо общо с вас. За нас са важни всякакви сведения за неговия характер от човек, който по един или друг начин е бил с него.
Това явно не я успокои особено.