— Извинете, аз съм малко стеснителна…
Мартин Бек крачеше напред-назад по заснежения перон, докато чакаше влака. Държеше ръцете си дълбоко в джобовете, вдигнал рамене, подсвиркваше си фалшиво и разсеяно.
Най-после знаеше какво да направи.
25.
Докато слушаше, Хамар драскаше човечета по хартията пред себе си. Обикновено това беше добър признак. После каза:
— Откъде ще вземеш жената?
— Трябва да има някоя от корпуса.
— Най-добре първо да я намериш.
Десет минути по-късно Колберг попита:
— Откъде ще вземеш мадамата?
— Кой от двама ни е прекарал осемнайсет години с опрян задник в бюрата на другите хора?
— Няма да стане с коя да е.
— Никой не познава състава по-добре от теб.
— Добре. Мога да се поогледам.
— Точно така.
Меландер изглеждаше напълно незаинтересован. Дори без да се обърне или да извади лулата от устата си, заговори:
— Вибеке Амдал живее на „Толдудгаде“, на петдесет и девет години е и е вдовица на бирен фабрикант. Не може да си спомни да е виждала Роузана Макгро освен на снимката, която е направила на „Ридархолмен“. Карин Ларшон е изчезнала от кораба в Ротердам. Но полицията твърди, че вече я няма там. Възможно е да се е качила на друг кораб с фалшиви документи.
— Чуждестранни, разбира се — обади се Колберг. — Правила го е и преди. Може да мине цяла година, докато я пипнем. Или пет. И после няма да каже нищо. Кафка обаждал ли се е?
— Не още.
Мартин Бек слезе на долния етаж и се обади в Мутала.
— Да — отговори спокойно Алберг. — Това явно е единственият начин. Но откъде ще вземеш момичето?
— От полицейския корпус. Може и от вашия.
— Не, не става.
Мартин Бек остави слушалката. Телефонът звънна в същия миг. Беше един от цивилните патрули в квартал „Клара“.
— Направихме точно каквото каза.
— И?
— Мъжът изглежда уверен, но повярвай ми, като подгонен е. Нащрек, често се обръща, често се спира. Ще бъде трудно да го следим, без да забележи.
— Видя ли някого от вас?
— Не, бяхме трима и не вървяхме по петите му, само стояхме спокойно и го оставихме да мине покрай нас. Освен това нали работата ни е да не ни разпознават. Можем ли да направим още нещо за теб?
— Не, не и за момента.
Следващият разговор дойде от района на „Адолф Фредрик“.
— Тук е Хансон от пети. Видях го на „Бровалагатан“ и сутринта, и сега, когато се прибра.
— Как се държеше?
— Спокойно, но ми се стори, че все пак е нащрек.
— Не забеляза ли нещо?
— Не, нямаше как. Сутринта седях в колата, а вечерта беше тъпкано с народ. Единственият път, когато бях по-близо до него, беше сега при будката за вестници на „Санкт Ериксплан“. Бях зад него, пред мен имаше двама души на опашката.
— Той какво купи?
— Вестници.
— Какви?
— Цял куп. Всички сутрешни и двата вечерни.
Меландер драсна по вратата и промуши глава.
— Смятам да си тръгвам. Може ли? Трябва да купя коледни подаръци.
Мартин Бек кимна и си помисли: „Боже мой, коледни подаръци“, и веднага забрави какво си беше помислил.
Тръгна си късно за в къщи и въпреки това не успя да избегне навалицата. Коледната треска бе в разгара си и магазините бяха отворени до по-късно от обикновено.
В къщи жена му каза, че изглежда разсеян, но той се направи, че не я е чул, и пропусна репликата покрай ушите си.
На сутрешното кафе тя попита:
— Ще бъдеш ли свободен на празниците?
Нищо особено не се случи до четири и четвърт, когато Колберг влетя задъхан:
— Мисля, че имам една, която става.
— От корпуса ли е?
— Работи на „Бергсгатан“. Ще бъде тук утре в девет и половина. Ако е подходяща, Хамар ще се погрижи да я освободят.
— Как изглежда?
— Някак ми се стори, че прилича на Роузана. Но е по-висока, малко по-хубава и очебийно по-умна.
— Какво може?
— В полицията е от няколко години. Спокойно и изискано момиче. Здрава и силна.
— Добре ли я познаваш?
— Почти никак.
— И не е омъжена?
Колберг измъкна лист с нещо написано на машина от джоба си.
— Тук има всичко, което ти е нужно. Сега тръгвам да купувам коледни подаръци.
„Коледни подаръци“ — помисли Мартин Бек и погледна часовника си. Четири и половина и като ударен от някаква мисъл грабна телефона и се обади на жената в Будал.
— А, вие ли сте. Но моля ви…
— В неподходящо време ли се обаждам?
— Не, не е това… Мъжът ми не се връща преди шест без четвърт.