— Не, ще се прибера и ще се преоблека. Но искам да обърна внимание на нещо. На трети юли миналата година е било лято, а сега е зима. Сигурно ще изглежда малко странно, ако се втурна в бюро за експресни поръчки със слънчеви очила и бикини и попитам могат ли да ми преместят мебелите.
— Направи каквото смяташ за необходимо. Важното е, че разбираш смисъла.
Той постоя мълчаливо.
— Дано и аз да съм го разбрал — въздъхна накрая.
Жената замислено го погледна.
— Струва ми се, че разбирам. Прочетох всяка думичка, написана за нея, отново и отново. Гледах филма поне десет пъти. Подбрах дрехи и се упражнявах часове пред огледалото. Но още много ми остава, нейният характер просто е съвършено различен от моя. Навиците й също. Никога не съм живяла като нея и няма и да живея. Но ще направя всичко, което е по силите ми.
— Добре — каза Мартин Бек.
Тя беше някак недостъпна и не беше лесно да се сближиш с нея. Единственото, което знаеше за личния й живот, бе, че има дъщеря на пет години, която живее в провинцията, при нейните родители. Явно никога не се е омъжвала. Но въпреки че не успя да я опознае, той я харесваше. Беше умна, реалистична и си знаеше работата. А това беше много.
Беше четири следобед, когато тя пак се обади.
— Бях вече там. И направо се прибрах, ако не възразяваш.
— Е, не можем да очакваме той веднага да се втурне подир теб. Как мина?
— Добре, струва ми се. Доколкото е възможно — добре. Утре ще ми донесат бюрото.
— Той хареса ли те?
— Не знам. Имам чувството, че леко се запали. Не е лесно да се каже, след като не знам как въобще се държи.
— Трудно ли ти беше?
— Честно казано, не беше много трудно. Намирам го за доста приятен. И някак си красив. Сигурен ли си, че това е нашият човек? Не че имам богат опит в общуване с убийци, но просто ми е трудно да си го представя като убиец на Роузана.
— Да, сигурен съм. Какво каза той? Получи ли телефонния ти номер?
— Да, записа си адреса и телефона на някаква хартийка. Обясних също, че имам домофон, но не отварям, ако не очаквам някого, тъй че той ще трябва първо да ми се обади и да ме предупреди, когато идва. Общо взето, не говореше много.
— Сами ли бяхте в стаята?
— Да. От другата страна на стъклената преграда седеше една дебела лелка, но тя не можеше да ни чува. Пък и през цялото време говореше по телефона, така че и аз не я чувах.
— Имаше ли някаква възможност да говориш с него за нещо друго, освен местенето на бюрото?
— Да, казах, че времето е мрачно, той отвърна „Уф, наистина“. Сетне казах, че слава Богу, Коледа мина, и той отвърна, че мисли същото. После казах, че за сам човек като мен Коледа не е най-веселият празник.
— И тогава? Какво отговори той?
— Че и той всъщност е сам и че не обича Коледите, въпреки че обикновено ги празнувал с майка си.
— Звучи добре — изхъмка Мартин Бек. — Говорихте ли още нещо?
— Не, мисля, че не.
В слушалката настъпи тишина. После тя се сети:
— О, да, помолих го да ми запише адреса и телефонния номер на фирмата, за да не търся в указателя. Даде ми картичка.
— И ти си тръгна?
— Ами да, не можех повече да вися там, но все пак се помотах малко. Докато си закопчея палтото и други такива. Да изтъкна впития пуловер. Впрочем казах, че ако не успеят навреме с бюрото, няма значение, защото винаги съм си в къщи вечерно време и очаквам някой да звънне. Но той беше убеден, че ще успеят за сутринта.
— Отлично. Слушай, тази вечер смятаме да репетираме. Ще бъдем в полицейския участък в „Клара“, Стенстрьом ще играе Бенгтсон и ще ти се обади. Ти ще отговориш, веднага ще ми звъннеш в „Клара“ и ние ще дойдем у вас да изчакаме Стенстрьом. Разбра ли ме?
— Да, разбрах. Значи, обаждам се веднага щом се обади Стенстрьом. В колко часа горе-долу?
— Няма да ти кажа. Нали няма да знаеш в колко ще ти се обади Бенгтсон.
— Прав си. Слушай, Мартин.
— Да?
— Някак си се държа чаровно. В никакъв случай гадно или нахално. Макар че всичко е ясно. Така е мислила и Роузана.
Дневната в четвърти участък при „Регерингсгатан“ беше хубаво обзаведена, стегната, но възможностите за развлечения бяха крайно ограничени.
Минаваше осем, когато Мартин Бек, изчел два пъти вечерните вестници, преглеждаше отново спорта и рекламите. Алберг и Колберг от два часа бяха потънали в партия шах, която явно им отнемаше всякакво желание за разговор, а Стенстрьом спеше с отворена уста на стол до вратата. Имаше право, предната нощ беше участвал в друга акция. Пък и нали щеше да играе престъпника, нямаше нужда да бъде особено напрегнат.
От време на време влизаха и излизаха полицаи от патрула, сядаха с разкрачени крака пред телевизора, някои от тях се взираха с неприкрито любопитство в хората от криминалната.