— Дупката, която пробихме в гардероба, е добра — подхвърли Алберг. — Виждах те почти през цялото време.
— Следващия път извади ключа — сряза го Стенстрьом. — Изгарях от желание да те заключа.
Телефонът иззвъня. Всички се вцепениха.
Момичето вдигна слушалката.
— Да, здравей… Не, не тази вечер… Ами известно време ще бъда заета… Дали съм срещнала някой мъж? Да, може да се каже.
Тя затвори телефона и срещна въпросителните им погледи.
— Нищо особено.
28.
Соня Хансон беше в банята и плакнеше прането. Когато изцеди водата и изправи гръб, чу, че телефонът звъни в дневната. Втурна се и вдигна слушалката дори без да си избърше ръцете.
Беше Бенгтсон.
— Бюрото е на път. Колата трябва да е там след четвърт час.
— Благодаря, много мило, че лично се обаждате. Иначе, както казах, никому не отварям, пък и не вярвах, че ще пристигне толкова бързо. Да дойда ли в кантората да платя, или…
— Може и на шофьора. Той има фактура.
— Благодаря, така ще направя. И благодаря за любезността, господин…
— Бенгтсон. Надявам се, госпожице Хансон, да сте доволна от нас. Както казах, ще пристигне след четвърт час. Благодаря и довиждане.
Щом приключиха разговора, тя се обади на Мартин Бек.
— Бюрото пристига след четвърт час. Току-що се обади. Замалко да изпусна разговора, беше чист късмет, че успях. Не бях мислила преди за това, но когато тече водата в банята, не чувам телефона.
— По-добре да не се къпеш известно време — посъветва я Мартин Бек. — Сериозно, винаги трябва да си близо до телефона. Няма да се качваш на тавана, да простираш и други подобни.
— Не, вече знам. Да сляза ли долу, когато дойде бюрото?
— Мисля, че да. После ми се обади.
Мартин Бек беше в стаята с Алберг, който въпросително повдигна вежди, когато остави слушалката.
— Да не би да й се е случило нещо?
— Спокойно. Ще се обади.
Чакаха още половин час, когато тя пак звънна.
— Какво стана? — попита той и прочисти гласа си.
— Почвам отначало. Двама носачи дойдоха с бюрото двайсет минути след нашия разговор. Дори не го погледнах, говорихме само къде да го поставят. Когато си тръгнаха обаче, забелязах, че не е същото бюро, и отидох да се оплача.
— Беше там доста дълго.
— Да, при него имаше клиент, когато пристигнах. Седях зад стъкленото прозорче и чаках, той няколко пъти ме погледна и като че ли побърза да отпрати клиента. Беше направо съкрушен, а аз казах, че е обикновена грешка и фирмата не бива да бъде обвинена за това, като накрая почти се скарахме чия е вината. После той отиде да търси някого, който да докара истинското бюро още тази вечер.
— И?
— Но не можа. Във всеки случай обеща да го докарат утре преди обяд. Каза, че с удоволствие щял сам да го донесе, аз му отвърнах, че няма нужда да се безпокои, но че все пак е мило от негова страна.
— Така. Ти тръгна ли си после?
— Не, поостанах.
— Разговорлив ли беше?
— Не особено. По-скоро стеснителен.
— За какво говорихте?
— За ужасното движение в града и колко приятен бе Стокхолм преди. После му казах, че не е най-подходящият град за самотни хора, и той се съгласи, но въпреки това се чувствал удобно да е сам.
— Изглеждаше ли, че му е забавен разговорът с теб?
— Мисля, че да. Но не можех да остана дълго. Той каза, че обичал да ходи на кино, иначе не излизал много-много. Сетне си тръгнах, той ме изпрати до вратата и въобще беше ужасно учтив. Сега какво ще правим?
— Нищо. Ще чакаме.
Два дена по-късно Соня Хансон отново отиде във фирмата.
— Исках само да ви благодаря за помощта. И да ви съобщя, че бюрото пристигна точно навреме. Съжалявам, ако съм ви създала някакви неприятности.
— Никакви неприятности — усмихна се Фолке Бенгтсон. — Госпожице Хансон, заповядайте пак. Винаги на вашите услуги.
После се появи някакъв мъж, който явно беше шефът, и ги прекъсна.
Излизайки от стаята, тя почувства, че Бенгтсон гледа след нея, и на външната врата се обърна и срещна погледа му през стъкленото прозорче.
Проточи се една сива седмица, преди експериментът да се повтори. Поводът отново беше транспортен проблем. Не беше изминало много време, откак беше получила жилището си на „Рунебергсгатан“, и Соня Хансон все още събираше наследствени предмети и други вещи от разни тавани.
След още пет дни тя отново беше във фирмата, малко преди пет, просто минавала и решила да надникне.
Когато се обади на Бек, звучеше унило.
— Все още ли не реагира?
— Умерено. Мисля, че не е той.