— Защо?
— Изглежда много стеснителен. И малко незаинтересован. Последните един-два пъти доста се поотпуснах, едва ли не му се слагах. Седем мъже от десет биха седели пред вратата ми и биха вили като вълци още преди седмица. Вероятно нямам никаква привлекателна сила. Какво да правя?
— Продължавай.
Продължавай. Но докога? С всеки изминал ден погледът на Хамар ставаше все по-въпросителен, а лицето, което виждаше в огледалото, изглеждаше все по-изтощено.
Електрическият стенен часовник в стаята на полицейския участък в „Клара“ изтиктака още три лишени от събития нощи. Три седмици бяха минали от генералната репетиция. Планът бе изпипан до най-малката подробност, но нищо не сочеше, че някога ще имат повод да го приведат в действие. Абсолютно нищо не се беше случило. Човекът на име Фолке Бенгтсон живееше спокоен и редовен живот, пиеше си млякото, гледаше си работата и спеше девет часа на нощ. Те самите бяха на път да загубят всякакъв контакт с обкръжаващата ги действителност и с нормалното си съществуване.
Мартин Бек враждебно наблюдаваше телефона, който не бе дал сигнал вече три седмици. Жената в апартамента на „Рунебергсгатан“ не би трябвало да го използва, освен в една-единствена ситуация. Самите те й звъняха информативно всяка вечер в шест и в дванайсет часа. Това бе единственото, което правеха.
У дома настроението бе потискащо. Жена му не казваше нищо, но подозрителният блясък в очите й се засилваше всеки път, когато вдигаше поглед към нея. Отдавна беше престанала да вярва в странната задача, която му бе възложена и която не даваше никакъв резултат, но го държеше далеч от нея нощ след нощ. А той не можеше и не искаше да дава обяснения.
При Колберг нещата като че ли бяха по-добре. Всяка трета нощ го сменяха Алберг или Стенстрьом. Алберг упорито играеше шах сам срещу себе си. Естествено казваха „да му имам проблемите“. Всички теми за разговор отдавна бяха изчерпани.
Мартин Бек абсолютно не внимаваше в материала, който четеше в някакъв вестник. Прозя се и изгледа нещастните си колеги, които със замислени физиономии седяха един срещу друг, свели глави. Погледна часовника. Десет без пет. Прозя се отново, сковано се изправи и отиде до тоалетната. Изми си ръцете, изплакна лицето си със студена вода. Върна се.
Само на три крачки от вратата чу, че телефонът иззвъня.
Колберг вече беше завършил разговора и тъкмо поставяше слушалката.
— Да не би той…
— Не — отвърна Колберг. — Но стои вън, на улицата.
През следващите три минути Мартин Бек успя да анализира плана във всичките му подробности. Това наистина беше неочаквано, ала всъщност не промениха почти нищо. Мъжът не би могъл да насили долната врата, но дори и да го направеше, нямаше да успее да се изкачи по стълбите, преди те да са вече там.
— Трябва да сме внимателни.
— Да — съгласи се Колберг.
Мартин Бек стоеше в сянката на малкия портал. Видя как Алберг влиза през вратата и погледна часовника си. Точно четири минути бяха минали, откак тя се бе обадила. Помисли за самотната жена в апартамента на втория етаж. Човекът на име Фолке Бенгтсон не се виждаше никъде.
Тридесет секунди по-късно горе светна лампа. После угасна. Алберг вече беше там.
Чакаха в пълно мълчание до прозореца на спалнята. Вътре беше тъмно, но под вратата се процеждаше ивица светлина. Лампата в дневната светеше, за да покаже, че тя си е у дома. Прозорецът гледаше към улицата, а от спалнята имаше изглед към площад „Ериксберг“, долната част на парка, която обграждаше част от къщата, малко от „Биргерярлсгатан“, „Регерингсгатан“ и „Тениегатан“ и под прав ъгъл — началото на „Рунебергсгатан“.
Бенгтсон беше застанал на автобусната спирка точно отсреща на ъгъла. Гледаше към нейния прозорец. Беше сам на спирката. След известно време огледа улицата. После бавно премина пешеходното островче, разделящо платното, и изчезна зад някаква телефонна будка.
— Сега — каза Алберг и направи движение в тъмнината.
Видяха как автобусът задминава спирката и когато зави зад ъгъла на „Тениегатан“ от другата страна на площада, Бенгтсон все още не се виждаше никъде. Беше невъзможно оттук да се разбере дали е влязъл в телефонната кабина. Алберг здраво държеше ръката й, докато чакаха сигнала.
Но телефонът мълчеше. След няколко минути мъжът се появи, крачейки отсреща по уличното платно.
По дължината на тротоара се простираше стена, завършваща досами къщата, под нейния прозорец. Отгоре се подаваше зеленина, обграждаща къщата, и някъде там имаше два писоара, с вход откъм улицата и с врати в самата стена.