Отпред на тротоара мъжът отново спря и погледна към къщата. После бавно се приближи към вратата.
Изчезна от полезрението им и Алберг дълго се вглежда към площада, докато забележи Мартин Бек, който стоеше напълно неподвижен под едно дърво. За няколко секунди го закри трамвай, идващ от „Биргерярлсгатан“, и когато отмина, той беше изчезнал.
След около пет минути те отново съзряха Бенгтсон.
Той се бе прилепил толкова плътно до стената, че не го забелязаха, преди да стъпи на платното под парка и да тръгне към трамвайната спирка по средата на площада. Спря пред един павилион и си купи хотдог. Докато ядеше, през цялото време стоеше до павилиона и наблюдаваше прозореца. После се заразхожда по трамвайните релси с ръце в джобовете. От време на време поглеждаше право към тях.
Четвърт час по-късно Мартин Бек отново застана под същото дърво.
Движението се бе оживило и поток от хора минаваше покрай парка. Киносалоните бяха затворили.
За няколко секунди загубиха Бенгтсон от погледа си, но после го откриха сред тълпа зрители, които се прибираха след прожекцията. Той тръгна към телефонната будка, сетне спря на един-два метра от нея. После внезапно се отправи с бързи крачки към градинката. Мартин Бек се обърна с гръб и бавно се отдалечи.
Бенгтсон отмина малкия парк, пресече улицата в посока към ресторанта и изчезна в „Тениегатан“. След една-две минути отново се появи на другия тротоар и тръгна да заобикаля площада.
— Мислиш ли, че и преди е бил тук? — попита жената. — Искам да кажа, че съм го видяла по чиста случайност.
Алберг седеше с опрян на стената гръб до прозореца и пушеше. Той погледна момичето, което стоеше до него разкрачено, с ръце в джобовете. На слабата улична светлина очите й бяха като тъмни дупки на бледото лице.
— Може да е идвал тук всяка вечер — предположи тя.
Когато човекът там, долу, за четвърти път мина покрай ресторант „Тение“, жената каза:
— Ако се мъкне наоколо така цяла нощ, аз ще полудея, а Ленарт и Мартин сто на сто ще умрат от студ.
В дванайсет и двайсет и пет той вече бе обиколил площада осем пъти в нарастващо темпо. В подножието на стълбите към парка спря, погледна къщата и почти се затича през улицата към спирката.
Там спря автобус и когато отново тръгна, Бенгтсон го нямаше.
— Гледай. Ето го Мартин — посочи Соня Хансон.
Алберг се стресна при звука на гласа й. През цялото време си бяха шепнали и сега за пръв път през изминалите два часа тя заговори с нормален глас.
Той видя, че Мартин Бек бърза през улицата и скача в колата, която чакаше пред „Лила Театерн“. Тя потегли още преди той да е успял да затръшне вратата и се отправи в същата посока, в която тръгна и автобусът.
— Благодаря за тази вечер — каза му Соня Хансон. — Сега смятам да спя.
— Добре — отвърна Алберг.
Той самият не би имал нищо против да поспи, но след десет минути влезе през вратата на полицейския участък в „Клара“. Две-три минути по-късно се появи и Колберг.
Тъкмо бяха направили пет хода, когато Мартин Бек се върна.
— Взе автобуса до „Санкт Ериксплан“ и се прибра. Светлината угасна почти веднага. Предполагам, че вече спи.
— Беше чиста случайност, че тя го е видяла — подхвърли Алберг. — Може да е ходил там и преди.
Колберг изучаваше ситуацията на шахматната дъска.
— И какво от това? Нищо не доказва.
— Защо?
— Колберг е прав — отвърна Мартин Бек.
— Нали? Аз самият съм обикалял като мартенски котарак около къщите на склонни девойки.
Алберг вдигна рамене.
— Макар че, разбира се, бях по-млад. Значително по-млад.
Мартин Бек не каза нищо. Другите направиха неохотен опит да завършат партията шах. След известно време Колберг постигна реми след повтаряне на хода, въпреки че победата му бе в кърпа вързана.
— Майната му — изруга той. — Онзи идиот ме накара да изпусна нишката. С колко водиш?
— С четири точки — отвърна Алберг.
Колберг се изправи и се заразхожда из стаята.
— Трябва да го приберем пак, да направим един юнашки обиск на жилището му и да изстискаме от него всичко, което можем.
Никой не отвърна.
— Бихме могли да почнем следенето пак, със свежи попълнения.
— Не — възпротиви се Алберг.
Мартин Бек се опитваше да захапе кокалчето на показалеца си. След малко се обади:
— Тя страхува ли се?
— Не изглежда да е така — вдигна рамене Алберг. — Това момиче не можеш го уплаши от самото начало.
Така е било и с Роузана Макгро, помисли си Мартин Бек.
Не говориха много, но все още бяха напълно бодри, когато шумът от движението по „Регерингсгатан“ вече показваше, че работният ден е свършил за едни и тъкмо започва за други.