Нещо се бе случило, но Мартин Бек не знаеше точно какво.
Още един ден се прибави към останалите. Алберг увеличи преднината си с още една точка. Това беше всичко.
Следващият ден беше петък. Три дни оставаха до края на първия месец от годината и времето продължаваше да е относително меко — дъжделиво и влажно сутрин, после мъгливо.
В девет и десет в тишината експлодира телефонен звън. Мартин Бек грабна слушалката.
— Пак е тук. Стои на автобусната спирка.
Пристигнаха с петнайсет секунди по-бързо от предишния път, въпреки че Колберг паркира на „Биргерярлсгатан“. След още половин минута се получи и сигналът, че Алберг е на мястото си.
Всичко се повтори с ужасяващи подробности. Мъжът на име Фолке Бенгтсон се задържа четири часа около площада. Четири или пет пъти се колебаеше около телефонната будка, един път яде хотдог. После се прибра. Колберг го последва.
Мартин Бек ужасно измръзна. Тръгна по „Регерингсгатан“ с бърза крачка в южна посока, с ръце в джобовете и поглед, забит в земята.
Колберг пристигна след половин час.
— На „Рьорстрандсгатан“ всичко е спокойно.
— Видя ли те?
— Вървеше като сомнамбул. Не мисля, че би видял и хипопотам на два метра.
Мартин Бек завъртя номера на полицейски сержант Соня Хансон. Чувстваше, че ако не се отнася към нея с повишено внимание и ако не оценява усилията й, тя просто няма да издържи.
— Утре е събота, по-точно днес вече е събота. Той работи до дванайсет. Мини покрай него, когато свършва. Ей така, просто намини, сякаш ти е по пътя, хвани го за ръката и кажи: „Ей, аз те чаках. Защо не се обади?“ Или нещо такова. Горе-долу. Нищо повече. После се махни от него. Гледай да не си много загърната. — И след кратка пауза: — Този път трябва да направиш всичко възможно.
Завърши разговора. Другите двама го наблюдаваха.
— Кой следи най-добре? — попита разсеяно Мартин Бек.
— Стенстрьом.
— От мига, в който онзи излезе от портата утре сутринта, трябва плътно да бъде следен. Стенстрьом да се заеме с това. Всичките му движения да бъдат докладвани. Тук. На другия телефон. Двама от нас трябва винаги да бъдат тук. Ще напускаме стаята един по един.
Алберг и Колберг все още го гледаха, но той не ги забеляза.
В осем без двайсет и две минути се отвори портата на „Рьорстрандсгатан“ и задачата на Стенстрьом започна.
Той се придържаше близо до експресната фирма на „Смоландсгатан“, докато часът стана единайсет и четвърт, после влезе в кафето, седна до прозореца и зачака.
В дванайсет без пет видя Соня Хансон на ъгъла с „Норландсгатан“.
Беше облечена в тънко синьо палто от туид с широко остро деколте и силно стегната с колан талия. Под палтото носеше черен джемпър с висока яка. Беше гологлава, с ръкавици, но без чанта. Чорапите и черните обувки изглеждаха твърде тънки за студеното време.
Тя пресече улицата и изчезна от погледа му.
Персоналът от бюрото за експресни услуги започна да излиза и накрая мъжът на име Бенгтсон се появи и заключи вратата на кантората. Той тръгна по тротоара и тъкмо бе слязъл и изминал един-два метра по уличното платно, когато Соня Хансон го настигна тичешком. Хвана го за ръкава на палтото и каза нещо, гледайки го право в лицето. Пусна го почти веднага, продължи да говори, отдалечи се малко от него, завъртя се на токчетата си и затича по улицата.
Стенстрьом успя да види лицето й. То изразяваше порив, радост и молба. В себе си той изръкопляска на нейното представление.
Мъжът остана на мястото си, следейки я с поглед. Направи движение, сякаш да я последва, но промени решението си, пъхна ръце в джобовете и бавно продължи пътя си с наведена глава.
Стенстрьом си взе шапката и внимателно се измъкна през вратата. Когато Бенгтсон зави зад ъгъла, той го последва.
В полицейския участък в „Клара“ Мартин Бек тъжно се взираше в телефона. Алберг и Колберг временно бяха прекратили играта на шах и мълчаха всеки зад своя вестник. Колберг се бореше с някаква кръстословица и френетично дъвчеше писалката.
Когато телефонът най-после иззвъня, той така силно я захапа, че я счупи на две.
Мартин Бек държеше слушалката плътно притисната до ухото си още преди да заглъхне сигналът.
— Здрасти. Соня е. Мисля, че мина добре. Направих каквото каза.
— Добре. Видя ли Стенстрьом?
— Не, но предполагам, че беше някъде наблизо. Не посмях да се обърна, тичах по целия път чак до ЕнКо.
— Нервна ли си?
— Не. Ни най-малко.