Часът вече беше един и петнайсет, когато телефонът иззвъня отново.
— Намирам се в павилиона за цигари на „Йернторгет“ — обади се Стенстрьом. — Соня беше чудесна. Май че му пусна муха в главата. Минахме през парка, по моста „Стрьомбрун“, а после той се мота в Стария град.
— Бъди внимателен.
— Няма страшно. Той ходи като зомби, не вижда и не чува нищо наоколо. Трябва да потеглям да не го изпусна.
Алберг се изправи и се заразхожда напред-назад.
— Не е най-приятната работа, която й дадохме — намръщи се той.
— Ще се справи отлично — възрази Колберг. — Ще се справи и нататък. Само Стенстрьом да не направи нещо и да го уплаши оня.
След малко добави:
— Но Стенстрьом, разбира се, е добър.
Мартин Бек не отговори.
Часовникът на стената сочеше три часа и две минути, когато Стенстрьом отново се обади:
— Сега сме на „Фолкунгагатан“. Той само върви нагоре-надолу из разни улици, без да спира и без да се оглежда. Някак изглежда апатичен.
— Продължавай — нареди му Мартин Бек.
Искаше се доста, за да се наруши външното спокойствие на Мартин Бек, но когато три четвърти час непрекъснато беше местил поглед от часовника до телефона и обратно, той рязко се изправи и излезе.
Алберг и Колберг се спогледаха. Колберг вдигна рамене и започна да подрежда шахматните фигури.
В тоалетната Мартин Бек наплиска ръцете и лицето си със студена вода и грижливо се избърса. Когато излезе в коридора, се отвори една врата и някакъв сержант по риза му викна, че го търсят по телефона.
Беше жена му.
— Дори не съм виждала сянката ти цяла вечност, а сега не мога и да ти се обаждам. Какво правиш? Кога ще се прибереш?
— Не знам — отвърна той уморено.
Тя продължи да говори, гласът й се извиси и прехрипна, тогава той я прекъсна по средата на изречението.
— Нямам време сега. Довиждане. Недей да звъниш повече.
Поставяйки слушалката, вече съжаляваше за тона си, но сви рамене и се върна при играещите шах колеги.
Третият разговор на Стенстрьом беше от моста „Шепсбрун“. Часът беше пет без двайсет.
— Влезе в една кръчма, седи сам в ъгъла и пие бира. Обиколихме целия „Сьодер“14. Все още се държи странно.
Шумът в слушалката напомни на Мартин Бек, че не беше ял целия ден. Изпрати за храна от грил-бара от другата страна на улицата. Когато се нахраниха, Колберг заспа на стола си и захърка.
Щом телефонът звънна, той сепнато се събуди. Часът беше седем.
Стенстрьом звучеше задъхано, сякаш беше тичал, и затвори телефона, преди Мартин Бек да успее да каже нещо.
— Тръгнал е натам — потри ръце Колберг.
Следващият разговор дойде в седем и половина и бе още по-кратък.
— „Енгелбректсплан“. Върви по „Биргерярлсгатан“ много бързо.
Чакаха. Гледаха ту телефона, ту часовника.
Осем и пет. Мартин Бек вдигна телефона по средата на сигнала. Стенстрьом изглеждаше разочарован.
— Зави по „Ериксбергсгатан“ и тръгна по виадукта. Сега сме на път към „Оденплан“, по улица „Оденгатан“. Сигурно си отива в къщи. Върви по-бавно.
— По дяволите! Обади се, когато се прибере.
Мина половин час, преди Стенстрьом да се обади отново.
— Не си отиде в къщи, а зави по „Упландсгатан“. Този човек май няма крака. Само върви и върви. Моите вече не издържат.
— Къде си сега?
— На площад „Нора Банторгет“. Минава покрай „Щадстеатерн“.
Мартин Бек мислеше за мъжа, който минаваше покрай „Щадстеатерн“. Какво ли мислеше той? Въобще мислеше ли или само вървеше, час след час, движен от някаква странна сила? Какво усещаше? Повече от осем часа той вървеше, без да забелязва околния свят, затворен в себе си, само с една мисъл или назряващо решение в главата.
През следващите три часа Стенстрьом се обади четири пъти от различни места. Човекът през цялото време се движеше по улиците около „Ериксбергсплан“, но така и не се приближи достатъчно, за да вижда нейната къща.
В два и половина Стенстрьом съобщи от „Рьорстрандсгатан“, че Фолке Бенгтсон най-сетне се е прибрал и че току-що светлината е угаснала в неговата стая.
Мартин Бек изпрати Колберг да го смени.
В осем сутринта Колберг се върна, събуди Алберг, който спеше на дивана, сам се тръшна върху него и мигновено заспа.
Алберг отиде при Мартин Бек, който клюмаше над телефона.
— Върна ли се Колберг? — попита Бек и погледна със зачервени очи.
— Спи. Спи като заклан вол. Стенстрьом е там.
Чакаха само два часа, преди да дойде първият телефонен сигнал.
— Излезе пак. Върви към моста на „Кунгсхолмен“.
— Как изглежда?