— Същият. Същите дрехи. Дявол знае дали въобще ги е свалял.
— Бързо ли върви?
— Не, доста бавно.
— Успя ли да поспиш?
— Да, малко. Е, не се чувствам точно като супермен.
— Хубаво.
Стенстрьом се обаждаше почти през час до четири следобед. Цели шест часа Фолке Бенгтсон бе в постоянно движение с две кратки прекъсвания, когато влизаше в кафенета. Обикаляше „Кунгсхолмен“, „Сьодер“ и Стария град. До жилището на Соня Хансон дори не се приближи.
Когато часът беше пет и половина, Мартин Бек заспа на стола до телефона. Четвърт час по-късно бе събуден от Стенстрьом.
— „Нормалмсторг“. Върви към „Страндвеген“ и сега изглежда различно.
— Как?
— Сякаш се събуди за живот. Като че ли е някак форсиран.
Час и половина по-късно:
— Сега трябва да бъда по-внимателен. Тъкмо зави по „Свеавеген“ от „Оденгатан“. Заглежда се в жените.
В осем и половина:
— „Карлавеген-Стурегатан“. Бавно върви към „Стуреплан“. Изглежда успокоен и продължава да се обръща след момичетата.
— Бъди внимателен — напомни му Мартин Бек.
Той внезапно се почувства ободрен и отпочинал, въпреки че две денонощия почти не беше спал.
Вгледа се в картата, на която Колберг се бе опитал да проследи с червена писалка криволиченията на Бенгтсон из града. Телефонът звънна.
В микрофона прозвуча гласът на Соня Хансон. Беше пресипнал и леко заекващ.
— Мартин! Той пак е тук!
Той впи пръсти в слушалката.
— Идваме!
Соня Хансон затвори телефона и погледна часовника. 23.01 часът. След четири минути Алберг отново ще влезе през вратата и ще я освободи от безпомощното, пълзящо чувство, обсебило я в нейната самота.
Дланите й се потяха, тя ги избърса в памучната роба. Платът се триеше в хълбоците й.
Мина на пръсти в тъмната спалня и се отправи към прозореца. Усещаше паркета твърд и студен под босите си крака. Повдигна се на пръсти, подпря дясната си ръка на прозоречната дъска и внимателно надникна през тънкото перде. Долу се движеха хора, трупаха се пред ресторанта на ъгъла, но трябваше да мине минута и половина, преди да го съзре. Идваше от „Рунебергсгатан“ и се насочваше към нейната врата, шмугна се покрай ниската стена, но продължи направо по „Биргерярлсгатан“. По средата на трамвайната линия се обърна и зави надясно. След около половин минута изчезна от полезрението й. Движеше се много бързо, с дълги, плъзгащи се крачки и с поглед, вперен право напред, сякаш не виждаше нищо наоколо или се бе замислил за нещо свое.
Соня се върна в дневната, която все пак й предлагаше нещичко — топлина и светлина и някои вещи, които тя много обичаше. Запали цигара и вдъхна дълбоко и продължително. Въпреки че отлично съзнаваше с какво се е захванала, винаги чувстваше огромно облекчение, когато той се махаше, без да влиза в телефонната кабина. Твърде дълго бе очаквала ужасния телефонен сигнал, който щеше да разбие спокойствието й на хиляди късчета и щеше да я въведе в ирационална и обезпокоителна ситуация в собствения й дом. Сега вече се надяваше той въобще да не се обади. Надяваше се всичко това да е грешка, да се върне към обикновената си работа и никога повече да не мисли за този мъж.
Вдигна пуловера, който плетеше последните три седмици. Отиде до огледалото и го подържа пред себе си. Скоро щеше да е готов. Пак погледна часовника. Алберг закъсняваше вече с десет секунди. Днес нямаше да постави рекорд. Тя се усмихна, защото знаеше, че това ще го подразни. Срещна собствената си спокойна усмивка в огледалото и видя перлена огърлица от капчици пот да се стича по слепоочията й.
Соня Хансон мина през антрето и влезе в банята. Постоя с широко разтворени крака на хладния керамичен под, наведена напред, докато плискаше лицето и ръцете си със студена вода.
Когато затвори крана, чу, че Алберг дрънка с ключовете при вратата. Беше закъснял близо минута.
Все още с хавлиената кърпа в ръка, тя направи крачка в антрето, протегна ръка, отключи секретната брава и отвори вратата.
— Слава Богу, радвам се, че дойде.
Не беше Алберг…
Все още с усмихващи се устни тя бавно отстъпи навътре в жилището. Човекът на име Фолке Бенгтсон не я изпускаше от поглед, докато зад гърба си заключваше вратата и поставяше веригата.
29.
Мартин Бек беше последен и на прага чу телефонът да звъни. Втурна се обратно и вдигна слушалката.
— Намирам се в антрето на бар „Амбасадор“ — каза Стенстрьом. — Изпуснах го, тук навън, в тълпата. Не може да са минали повече от четири-пет минути.
— Той е вече на „Рунебергсгатан“. Ела там колкото можеш по-бързо!