Мартин Бек хвърли слушалката и се втурна надолу по стълбите. Пъхна се в колата зад седалката на Алберг. Беше важно Алберг да изскочи пръв.
Колберг смени скоростта, но трябваше веднага да натисне пак спирачките, за да даде път на лакиран в сиво полицейски автобус. После потегли и зави по „Регерингсгатан“ между зелено „Волво“ и бежова „Шкода“. Мартин Бек подпря лакти на коленете си и се втренчи между двамата в ситния леден дъжд навън. Беше изключително напрегнат физически и психически, но се чувстваше някак стегнат и добре подготвен. Като отлично трениран спортист пред рекордно постижение.
Две секунди по-късно зеленото „Волво“ се сблъска с камионетка, която от еднопосочна улица изскочи на пресечката на улица „Давид Багаре“. „Волво“-то рязко се завъртя надясно преди сблъсъка и Колберг, който вече се бе подготвил за задминаване, трябваше да последва същата посока. Той реагира бързо и дори не докосна колата пред него, но двата автомобила застанаха плътно един до друг напреко на пресечката. Колберг вече беше включил на задна, когато бежовата „Шкода“ с адски трясък се блъсна в дясната им предна врата. Шофьорът беше ударил рязко спирачките, което беше груба грешка, като се има предвид положението на колите.
Не беше тежка злополука. След десет минути патрулиращата полиция щеше да е там със своите мерки и бариери. Щяха да отбележат номера, имена, да гледат шофьорски книжки и паспорти. После щяха да пишат протоколи, да вдигнат рамене и да си отидат. Ако се предположеше, че никой от водачите не мирише на алкохол, хората, които сега крещяха и жестикулираха в дъжда, трябваше да се качат на тенекиените си божества и да се разотидат всеки по пътя си.
Алберг псуваше. Минаха десет секунди, докато Мартин Бек разбра защо. Не можеха да излязат. И двете врати бяха блокирани така здраво, сякаш бяха запоени.
В същата секунда, в която Колберг взе отчаяното решение да се измъкне заднешком от бъркотията, автобус от линия 55 спря зад тях. По този начин единственият път назад бе отрязан. Мъжът в бежовата „Шкода“ беше изскочил на дъжда, вероятно не на себе си от ярост и зареден с ужасяващи аргументи. Във всеки случай не се виждаше и вероятно се намираше някъде между двете коли.
Алберг вдигна и двата си крака срещу вратата и зарита, докато застена от болка, но „Шкода“-та така и не помръдна.
Изминаха три или четири кошмарни минути. Алберг крещеше и жестикулираше. Дъждът се лееше като сива завеса по стъклата. Отвън се мержелееше мъглявото очертание на полицай в лъскава черна мушама.
Най-сетне някои от насъбралите се зяпачи схванаха ситуацията и започнаха да избутват бежовата „Шкода“. Движенията им бяха бавни и несинхронни. Полицаят се опита да ги спре. После реши да им помогне. Сега между колите се отвори пролука от около метър, но вратите си оставаха залостени. Алберг псуваше и блъскаше. Мартин Бек чувстваше как потта тече по врата му, събира се под яката в студена струйка и се стича надолу между плещите му.
Вратата поддаде бавно и със скърцане.
Алберг се претърколи навън. Мартин Бек и Колберг се опитаха да се измъкнат през отвора едновременно и бог знае как успяха.
Полицаят стоеше, подготвил бележник в протегнатата си ръка.
— Е, как стана тази работа?
— Затваряй си устата! — изрева Колберг.
За щастие бе разпознат.
— Бягай! — изкрещя Алберг, който вече имаше пет метра преднина.
Протегнати ръце се опитаха да ги спрат. Колберг събори зяпнал продавач на хотдог, както си беше с таблата на корема.
Четиристотин и петдесет метра, мислеше Мартин Бек. Това е само една минута за трениран спортист. Но те не бяха тренирани спортисти. И не бягаха по терен, а по асфалтирана улица в леден дъжд. Само след сто метра започнаха болки в гърдите. Алберг все още беше с пет метра преднина, но на един завой се подхлъзна и замалко да падне. Това му отне преднината и те вече тичаха почти рамо до рамо по надолнището към „Ериксбергерсплан“. Пред очите на Мартин Бек заиграха червени точици. Плътно зад гърба си чуваше тежкото пъхтене на Колберг.
Завиха зад ъгъла и се втурнаха в градинката, дишайки тежко, и тогава видяха — и тримата едновременно — на втория етаж на „Рунебергсгатан“ слабата светлина, която показваше, че лампата в спалнята е запалена и завесите са спуснати.
Червените петънца пред очите на Мартин Бек бяха изчезнали и болката в гръдния кош — утихнала. Когато пресече „Биргерярлсгатан“ той вече знаеше, че е тичал по-бързо отвсякога през живота си и все пак Алберг беше три метра пред него, а Колберг бягаше наравно. Планът бе в действие, проклетият перфектен план, мислеше си той вече на последната площадка, с приготвен в ръката ключ.