Ключалката превъртя един път. Той натисна вратата, но тя се отвори само на десетина сантиметра. Видя опънатата верига, а от вътрешността на жилището не се чуваше човешки звук, само непрекъснат, режещ ухото металически звън. Времето беше спряло. Той видя шарките по килима в антрето, хавлиена кърпа и една обувка.
— Мръдни се — каза пресипнало Алберг с изненадващо спокоен тон.
Трясъкът беше страхотен, сякаш целият свят се разби на късчета, когато Алберг скъса веригата на вратата. Той все още висеше на нея, когато Мартин Бек по-скоро падна, отколкото връхлетя през хола и дневната.
Сцената беше недействителна и статична като картина от музея на ужасите на мадам Тюсо. Изглеждаше просто невероятно, всичко бе като преекспонирана фотография, потънало в обилна бяла светлина, и Мартин Бек поглъщаше всяка от мрачните й подробности.
Това бе човекът, който бе убил Роузана Макгро. Той се беше надвесил над леглото, с левия крак на пода и дясно коляно, опряно на леглото, и тежко притискаше лявото бедро на жената. Голямата му загоряла ръка беше върху брадичката и устата й, като двата пръста стискаха носа й. Дясната почиваше по-надолу, тя бе потърсила гърлото и го бе намерила.
Жената лежеше по гръб. Широко отворените й очи се виждаха между разперените му пръсти. Тънка струйка кръв се стичаше по бузата й. Беше изтеглила десния си крак и с пета опираше в гърдите му. С двете си ръце бе обхванала дясната му китка. Беше гола. Всеки мускул от тялото й бе напрегнат. Вените й изпъкваха като на карта по анатомия.
Стотна от секундата, но достатъчна, за да се запечата всичко в съзнанието и да остане завинаги там. После мъжът отпусна хватката си, стъпи на крака и се обърна с едно-едничко светкавично движение.
Мартин Бек за пръв път видя този тип, когото беше преследвал цели шест месеца и деветнайсет дни. Личност на име Фолке Бенгтсон, който обаче твърде слабо напомняше човека, с когото беше разговарял в стаята на Колберг един следобед малко преди Коледа.
Лицето бе сковано и озъбено, зениците разширени, очите пламтяха и се движеха напред-назад като у преследван звяр. Той стоеше приведен напред, с присвити колене и ритмично поклащащо се тяло.
Но това продължи само десета от секундата. После се хвърли напред със сподавен гърлен вик в съшия миг, в който Мартин Бек го удари под коляното с опакото на ръката си, а Алберг се хвърли отгоре му изотзад и се опита да извие ръцете му.
На Алберг му попречи изваденият пистолет, Мартин Бек бе изненадан от невероятната бързина на нападението, отчасти защото единственото, за което бе в състояние да мисли, беше, че жената на леглото трябва да се раздвижи, а не да лежи просната там, безпомощна и изложена на погледите на всички, с отворена уста и полузатворени очи.
Главата на мъжа го удари в слънчевия сплит с невероятна сила и той политна назад към стената, като същевременно безумецът се измъкна от неуспялата хватка на Алберг и се хвърли към вратата, все още приведен и с невероятно бързи крака — движение така недействително, както и всичко в тази абсурдна ситуация.
През цялото време металическият звън продължаваше.
В гонитбата Мартин Бек изоставаше с половин етаж и разстоянието непрекъснато се увеличаваше. Чуваше беглеца под себе си, но го зърна чак когато стигна партера. Тогава мъжът вече беше минал през стъклената външна врата, приближавайки относителната свобода на улицата.
Колберг пусна копчето на домофона и направи две крачки от стената, до която се бе прилепил. Мъжът, връхлитайки върху него, се прицели за страхотен удар в лицето му.
Точно тогава Мартин Бек разбра, че краят наистина е настъпил. Действително, само секунда след това чу късия див вик на болка, когато Колберг хвана ръката на беглеца и я изви чак до рамото му, бързо и безмилостно. Мъжът лежеше безпомощен на мраморния под.
Мартин Бек се подпираше на стената и слушаше воя на сирените, които като че идваха от няколко различни посоки едновременно. Отрядът вече беше пристигнал и навън по тротоара полицаите преграждаха пътя на струпалата се тълпа любопитни граждани.
Той погледна мъжа на име Фолке Бенгтсон, който все още полулежеше там, където беше паднал, с буза, опряна на стената и стичащи се по страните му сълзи.
— Линейката дойде — каза Стенстрьом.
Мартин Бек се качи с асансьора. Соня Хансон седеше в един от фотьойлите, облечена в кадифени панталони и вълнен пуловер. Той нещастно я погледна.
— Линейката е тук. Качват се веднага.
— Мога и сама да вървя — рече безизразно тя.