Вече в асансьора допълни:
— Не изглеждай толкова отчаян. Не беше твоя грешката. Пък и на мен ми няма нищо чак толкова.
Той не смееше да я погледне в очите.
— Ако се беше опитал да ме изнасили, сигурно щях да се справя с него. Но изобщо не беше там въпросът. Аз нямах никакъв шанс, никакъв.
Тя потръпна.
— Още десет или петнайсет секунди и… Или ако този не се беше сетил да натиска копчето на домофона… това го стресна. Някак си прекъсна изолацията. О, Господи, колко ужасно…
Когато отиваха към линейката, тя промълви:
— Бедният човек!
— Кой?
— Той.
След още четвърт час само Колберг и Стенстрьом бяха останали пред къщата на „Рунебергсгатан“.
— Дойдох точно навреме, за да видя как го закова. Бях от другата страна на улицата. Откъде си ги учил тия работи?
— Бях в парашутните войски. Специално тази хватка рядко я използвам.
— Най-сериозното нещо, което съм виждал. С това можеш да хванеш когото си щеш.
30.
Мартин Бек гледаше мъжа, който седеше рухнал на стола пред него. Едната му ръка беше в гипс. Беше свел ниско глава и не вдигаше поглед.
Точно този момент чакаше той шест месеца и половина. Приведе се напред и включи магнетофона.
— Наричате се Фолке Ленарт Бенгтсон, роден в община „Густав Васа“ на седми август 1926 година, живеещ на „Рьорстрандсгатан“ в Стокхолм. Така ли е?
Мъжът почти незабележимо кимна.
— Трябва да отговаряте по-високо.
— Да — каза мъжът на име Фолке Бенгтсон. — Така е.
— Признавате ли се за виновен в убийство и сексуално насилие над американската гражданка Роузана Макгро в нощта между четвърти и пети юли миналата година?
— Никого не съм убивал — промълви Фолке Бенгтсон.
— Говорете по-високо.
— Не, не се признавам.
— Преди сте признали, че сте срещнали Роузана Макгро на четвърти юли миналата година на борда на туристическия параход „Диана“. Вярно ли е?
— Не знам. Не знаех, че така се казва.
— Имаме доказателства, че сте били заедно с нея на четвърти юли. През нощта сте я убили в каютата й и сте я изхвърлили зад борда.
— Не, това не е вярно!
— И нея ли убихте по начина, по който се опитахте да убиете жената от „Рунебергсгатан“?
— Не съм искал да я убивам.
— Кого не сте искали да убивате?
— Това момиче. Тя дойде при мен няколко пъти. Молеше ме да я посетя у тях. Но това не беше сериозно. Тя искаше само да ме унижи.
— Нима и Роузана Макгро е искала да ви унижи? Затова ли я убихте?
— Не знам.
— Бяхте ли вътре в нейната каюта?
— Не си спомням. Може и да съм бил. Не знам.
Мартин Бек замълча, не сваляйки поглед от мъжа.
— Много ли сте уморен?
— Не толкова. Не съм.
— Боли ли ви ръката?
— Вече не. В болницата ми биха инжекция.
— Когато снощи видяхте тази жена, тя не ви ли напомни за другата, от миналото лято, жената от парахода?
— Това не бяха жени.
— Какво искате да кажете? Разбира се, че са жени.
— Да, но… като животни.
— Не ви разбирам.
— Те са съвсем като животни, разголени пред…
— Разголени пред кого, пред вас?
— За Бога, не ми се подигравайте! Разголени пред желанията си, пред безсрамието си.
Трийсет секунди тишина.
— Наистина ли мислите така?
— Така трябва да мислят всички хора, освен пропадналите и развратните.
— Не харесвахте ли тези жени? Роузана Макгро и момичето от „Рунебергсгатан“, как се казваше…
— Соня Хансон.
Той сякаш изплю името.
— Точно така. Не я ли харесвахте?
— Ненавиждах я. Ненавиждах и другата също. Не си спомням много добре. Не виждате ли как се държат? Не съзнавате ли какво означава да си мъж?
Той говореше бързо и трескаво.
— Не. В какъв смисъл?
— Уф! Те са отвратителни. Те са лъскави и тържествуват с пороците си, после стават предизвикателни и унижаващи.
— Посещавате ли проститутки?
— Те не са толкова отвратителни, толкова безсрамни. Освен това им плащат, все пак имат някаква чест и достойнство.
— Спомняте ли си какво отговорихте, когато ви попитах за същото предишния път?
Мъжът изглеждаше объркан и напрегнат.
— Не…
— Спомняте ли си, че ви попитах дали посещавате проститутки?
— Не, питахте ли ме наистина?
Мартин Бек отново замълча. Потърка носа си.
— Искам да ви помогна — каза той накрая.
— С какво? Да ми помогнете? Как бихте могли да ми помогнете? Сега? След всичко, което се случи?
— Искам да ви помогна да си спомните.
— Аха.