— Не ме мъчете повече. Защо трябва да говорите за това през цялото време? Не помня.
— Когато вече беше мъртва, излязохте ли от кабината?
— Не. Да. Не помня.
— Тя лежеше гола на койката, нали? И вие я бяхте убили. Останахте ли в каютата?
— Не, излязох. Не знам.
— Къде по-точно се намираше каютата?
— Не помня.
— Под палубата ли беше?
— Не, някъде в дъното…
— Какво направихте с нея, когато вече беше мъртва?
— Не питайте така през цялото време — проплака той капризно като дете. — Не бях виновен. Тя беше виновна.
— Знам, че сте я убили и вие вече го потвърдихте. Какво направихте с нея после?
— Хвърлих я в езерото, не можех да издържам да я гледам! — изкрещя мъжът.
Мартин Бек спокойно го изгледа.
— Къде? Къде се намираше параходът?
— Не знам. Просто я метнах в езерото.
Той изведнъж рухна и заплака.
— Не можех да я гледам, не издържах повече, не можех да я гледам! — повтаряше и сълзите се стичаха по бузите му.
Мартин Бек изключи магнетофона, вдигна слушалката и повика пазачите.
Когато мъжът, който беше убил Роузана Макгро, бе изведен, Мартин Бек запали цигара.
Очите го смъдяха и той ги разтърка с палеца и показалеца си.
Взе писалката от бюрото и написа:
„ХВАНАХМЕ ГО. ПРИЗНА ПОЧТИ ВЕДНАГА.“
Остави обратно писалката, смачка хартията и я хвърли в кошчето. Реши да се обади на Кафка веднага щом си отспи.
Мартин Бек си сложи палтото и шапката и си тръгна. Беше започнало да вали още към два часа и сега земята беше покрита с трийсетсантиметров сняг. Снежинките бяха големи и мокри. Падаха бавно, на големи мързеливи кръгове, плътни и еднакви, и заглушаваха всякакъв звук. Наоколо всичко изглеждаше някак далечно и нереално. Истинската зима най-после бе настъпила.
Роузана Макгро бе заминала за Европа. На едно място, наречено Норшхолм, бе срещнала мъж, който е възнамерявал да замине за Бохуслен и да лови риба. Тя не би го срещнала, ако параходът не бе претърпял авария и ако сервитьорките не я бяха преместили на друга маса в трапезарията. После той я беше убил. Тя би могла да бъде смазана от кола на „Кунгсгатан“ или да падне по стълбите в хотела и да си счупи врата. Жена на име Соня Хансон сигурно никога повече нямаше да се чувства спокойно или да спи здрав сън, без сънища, с ръце между коленете, както е правила винаги, още от дете. Въпреки това тя всъщност нямаше нищо общо с цялата тази история. Те, всички те бяха седели в Мутала, Кристинеберг, Линкълн, Небраска и завършиха едно разследване по такъв начин, че то никога не би могло да се публикува. Винаги щяха да го помнят, но едва ли с особена гордост.
Попревит и подсвиркващ си, Мартин Бек мина през пулсиращата бяла завеса към станцията на метрото. Който и да го видеше, едва ли щеше да разбере какво точно си мисли в момента.
И така, ето, Мартин Бек върви, по шапката и раменете му се сипе сняг, но той крачи с песен, крачи игриво. Здравейте, скъпи, смешни хора! Под подметките скърца, зимна нощ е, здравей, само кажи и тръгваме за „Сьодер“. С обществения транспорт. Към „Багармосен“ и „Вентьор“.
Прибираше се в къщи.